Странно беше, че познавах някои от пациентите си в Болницата от времената, в които бях момче, в които скитах из уличките и кварталите на София и се впечатлявах от всичко – от гърмящите трамваи, от изпънатите гвардейци пред мавзолея на Георги Димитров, от генералите покрай Военното министерство, от негрите в Студентския град, от лудите и хипарите. Най-много от лудите и хипарите. Хипарите бяха дългокоси, а и някои от лудите, като погледне човек.
В моите представи, в моя свят, лудите винаги са били свещени. Те са иконите на своите квартали и улици – всеки ги знае и всеки изпитва мистичен страх от тях, когато ги види. Даже не страх, а някакво особено мистично вълнение, когато ги види – вечни в шлиферите им в миши цвят и мишите им косички. Скитащи по сенчестите тротоари. Самотно бродещи из непознатите дебри на своята Лудост. Сами.
Та така...
Някои от пациентите, от болните, от лудите познавах отпреди. Това беше странно усещане. Преди бях дете – те си бяха луди. Сега бях натежал от възрастта си и тъгата лекар – те пак си бяха същите. Виждах ги отново – от новата си, странна гледна точка.
Примерно днес. В дванайсет на обяд видях Мария. Тя беше от тия пациенти, които познавах от сто години. Беше най-много на двайсет и осем. Или може би на трийсет и пет? Не знаех.
Лудите нямат възраст. Би трябвало да знам, защото се оказа, че съм й лекуващ лекар. Някой колега я беше приел през нощта и я записал на моята сметка. Записал моето име в графата „лекуващ лекар“. Мда.
Тя живееше някъде около „Попа“ – познавах я оттам. От времената, в които скитах из уличките и безистените на „Попа“, пеех с мърлявите момичета песни на Джон Ленън и бях разпасан, малък хипар.
Когато я видях в отделението, си спомних нейната люлееща се и раздърпана фигура от преди десет години. Сега беше съвсем същата. Млада, развлечена, с дълга и къдрава, съвсем мека коса, с мека и бяла плът. Отпусната и навлечена с висящи, изтънели меки дрехи. Цялата в дипли. Съвсем като някоя каеща се Магдалена на Тициан.
Понякога под диплите на халата й се показваха големите отпуснати и бледи гърди. Така съвсем заприличваше на каещата се Магдалена. Но нямаше много зъби. От дългото лечение с халоперидол тя беше загубила много от зъбите си. Кой знае – може би и Магдалена на Тициан не е имала много зъби. Като помисли човек, в Средновековието не е имало зъболекари. Хм.
Мария беше приета от моя колега през нощта, защото не била добре. Смешен евфемизъм беше това психиатрично „не добре“, което трябваше да означава – била неадекватна, напрегната, объркана и агресивна. Това бяха най-често причините за спешно постъпване. Тия състояния водеха до конфликти вкъщи. Конфликти има във всички семейства. Когато обаче единият от участниците в конфликта е луд, веднага се решава, че трябва да бъде отведен в психиатрия.
Психиатрията непрекъснато трябваше да решава проблеми, причинени от безпаричие. Всъщност вместо да се занимава с разстройствата на допаминовата обмяна, психиатрията се занимаваше с нищетата. Със свещената Бедност.
Мария беше приета по простата причина, че беше луда и се караше с майка си. Като че никой на тоя свят не можеше да си представи, че може да си луд и въпреки това да смяташ, че и ти имаш правото да се караш с някого. Та нали всички имат право да се карат с когото си поискат? – мислех си. Но явно лудите – не. Когато те се скарат с някого, вика се Светата Наказателна Психиатрия.
И ето – Мария беше в отделението и по случайност попадна в списъка на моите болни. Аз разгледах документите й, поговорих с нея (смешно, безсмислено и разкъсано) десетина минути и я изпратих в стаята й. Сега седях и си припомнях как през годините я виждах да се влачи – нелепо весела, мека и някак мила с дългата си черна коса, с пълното си тяло, с мекото си лице – покрай „Попа“, бръщолевейки нещо за непонятния космос, в който живееше. Нейният космос беше друг, съседен на моя. Не мислех да я обвинявам за това, че аз нямам представа за нейния космос.
Спокойна работа. Тя си беше в стаята и се беше вляла в редиците на Женското отделение. Щеше да се полекува, без да знам от какво (шизофренията й беше хронична и почти необратима), да стане по-подредена, да се успокои и след месец-два да се върне към своите отпуснати, шантави и призрачни разходки край „Попа“. Хроничната шизофрения, която напълно беше променила личността й (както казваше многознаещата Психиатрия), я беше направила непроменима. Нямаше начин отново да стане нормална по оня начин, по който биха искали роднините й. Да, тя живееше в свой свят.
Но днес в дванайсет се случи нещо. Аз ходех по коридора на отделението. И я видях. Тя влезе през голямата желязна врата. Беше излизала. Това се случваше в Острото отделение само когато има свиждане. Явно старата й майка беше отвън.
Мария пристъпи по коридора и направи странен жест с ръка към гърлото си. После се спря, изцъкли очи и стисна гърлото си с ръка. После направи няколко сепнати крачки навътре в отделението. Аз се разсеях за миг, но когато погледнах отново към нея, тя лежеше на мозаечния под, а над нея беше клекнала една сестра и крещеше:
- Епи! – така крещеше сестрата, което на сестрински жаргон означаваше „епилептичен припадък“.
Затичах се към падналата. Надвесих се над нея. Беше бледа като сирене – много повече от обичайното. А месестите й дебели устни посиняваха бързо над парченцата разрушени зъби. Тя правеше мъчителни опити да диша и при вдишванията свиреше с гърди ужасно и безнадеждно.
- Това не е епи! – извиках аз с цялата горест на тоя свят. Страшно тежко ми стана, обхвана ме гняв към целия объркан свят. Тя умираше от нещо – задушаваше се и въобще не беше това епилептичният припадък, за който си мислеха сестрите. Тя посиняваше и правеше ужасни, безплодни опити да вдиша. И остро свиреше при всеки опит с бледите си гърди. А гърдите й се издигаха като умиращи китове.
- Дайте аспиратора – викна доктор Благова, която се беше затичала от своя кабинет. Доктор Благова, красива и къдрокоса лисица с живи пръсти, навря ръка в устата на Мария и зарови под езика и гърлото. От олигавената уста излезе кафява маса.
- Кроасан – горчиво изохка тя и се изправи. Мария беше спряла да диша, само конвулсивно прохълцваше. Аз клекнах отново, надвесих се над гърдите й. Долепих ухо до тънката й жилетка. Сърцето й спря. Аз се сепнах ужасно, надигнах се, мислих миг и стоварих юмрук в гърдите й. От устата на Мария излезе още кафява материя.
Заблъсках я ритмично в гърдите. Доктор Благова сглобяваше аспиратора, който сестрите бяха донесли. После аз спрях да правя сърдечен масаж и се захванах с аспиратора. Доктор Благова ровеше в зиналата сива уста. Лицето на Мария вече беше сиво. Почти черно. Грабнах главата й и напъхах една от тръбичките в устата. Запомпах.
Нищо не се получаваше. Доктор Благова продължаваше масажа. Блъскахме и люлеехме безжизненото тяло – бъркахме в устата и теглехме езика. Аспираторът не вършеше никаква работа. Блъскахме и дърпахме петнайсет минути.
Не направихме дишане уста в уста, защото съобразихме веднага, че сдъвканият кроасан само ще влезе по-надълбоко от това.
На петнадесетата минута спряхме. Мария се беше отпуснала. Цял живот си е била отпусната жена – сега вече съвсем. Надигнах се и се почувствах зле. Сърцето ми подскачаше и трептеше – като пред инфаркт. Погледнах доктор Благова, тя мене – също. Бяхме свещеници. Току-що бяхме изпратили на пътешествие в смъртта един човек.
Не, не го бяхме изпратили, бяхме го изпуснали. Бяхме го изпуснали като риба – право в смъртта. Сега разбирах ужасния банален израз на лекарите от всички тъпи филми за лекари. Тоя ужасен израз: „Изпуснахме го!“
- Какво ще правим с майка й? – попита доктор Благова. Явно знаеше, че майка й е отпред.
- Не знам. Представяш ли си?! Тя си стои сега отпред и не знае... – промърморих с най-глухия глас на света. Нямах сили да говоря много-много.
- Да, бе! Ебати ужаса! Какво да й кажем – вие й дадохте тоя кроасан, сега тя умря... от него, защото се задави. Ебати ужаса...
- Не, няма да се справим! – погледна ме доктор Благова. Майката ще изпадне в хистерия. Нея трябва някак да спасяваме сега.
- Ми, да – май ще трябва нея. Лошо се получи така. Да викнем Сами?
- Да, той се справя идеално в такива... работи – усмихне се невесело доктор Благова.
Красивата лисица доктор Благова. Какви неща трябваше да преживява в дванайсет и половина на обед! Дали щеше да остане толкова красива с годините, преживявайки такива неща? В безбройните дванайсет и половина по обед на Болницата? Не знаех.
- Отивам да викна Сами – казах и тръгнах към кабинета. Тялото на Мария лежеше неестествено на земята. Няколко други пациентки се приближиха като тихи сенки и със страхливо любопитство я погледнаха. После се прибраха по стаите си.
После дойде великият, горд като паун доктор Сами, красив персиец с брада и очи на Харун ал Рашид, надменно разгледа коридора, починалата Мария, подържа синкавата й ръка, стана енергично и делово и отиде при вратата, отвори, майката на Мария стоеше страхливо пред вратата, явно беше подочула суматохата, беше дребничка уплашена бабка.
Сами й каза: „Дъщеря ви почина току-що“.
Майката го погледна с огромни очи, отвори беззъбата си уста и зина като мъртва.
Без да издава звук, широко отворила към небето уста, майката на Мария плачеше за своето мъртво момиче. За своето лудо, любимо, велико, скитащо, хипи, отпуснато, нещастно, свещено, единствено, мъртво момиче.
После отиде и съвсем самичка седна на пейката във фоайето. Остана да седи така сама до вечерта. Беше тиха.
---
* Откъс от романа „Лудост“ на Калин Терзийски, който е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!
|