Тодор Тодоров

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

FOOD DROP
(Легендата на Сен Бре)

 

Тодор Тодоров

 

 

        В нощта на 14 април 1944 година над малкото южно градче Сен Бре, заспало в сенките на планините, заваляха куфари. Всички до един бяха оранжеви, със сив железен обков, без надпис, номер и никакво означение. Появата им предизвика поредица от загадъчни и необясними събития, за които жителите, над чаша чай или студена лимонада, разказват и до днес. Самолетите, от които се изсипаха споменатите куфари, прелетяха бързо и високо над задрямалите къщи, без дори да бъдат забелязани в нощната мъгла.
        Местният вестник „Льо Телеграм дьо Сен Бре“ съобща­ваше за food drop. Така английските офицери наричаха спусканите от самолети кутии с хранителни припаси и хуманитарна помощ. В случая над призрачното и изолирано от военните действия, чукарите и историята Сен Бре, където животът по време на войната не бе помръднал и с палец. Както обикновено. Ландшафтът тук правеше невъзможно да се срещат ветрове.
        Времето никога не танцуваше в Сен Бре.
        Хората живееха праволинейно, в геометричен унес, подреждайки живота си в кутии, които старателно надписваха, събираха, а после нареждаха по шкафове, чекмеджета или кътаха по тавански помещения и мрачни мазета. Някои от кутиите никога не виждаха бял свят, тъй като собствениците им тайно и посред нощ ги захвърляха в блатото или закопаваха под земята, било от страх или от срам. Други, с внимателно надписани етикети, красяха гостните и бяха отваряни и показвани при всяка възможност. От стари жълти кашони до малки ръждиви кутийки, подобни на табакери – животът се събираше навсякъде. Дните тук напомняха разписание на влак – точни, познати като повторение на ехо и с предварително известни спирки, още преди да е продаден и първият билет.
        Но в студената пролетна утрин на 15 април съвсем неочаквано Сен Бре осъмна окъпан в оранжеви куфари, които щяха необяснимо и изведнъж да променят всичко. Куфарите бяха пълни със сиви алуминиеви кутии. Гладка метална повърхност. Храна. Без етикети. Бяха изпопадали почти навсякъде – пред кметството, по улиците, задните дворове, кълчищата и ливадите. Няколко куфара бяха намерени на гробището и по железните кули на камбанарията.
        Когато свещеникът от Нотр Дам дьо Сен Бре се събуди с оранжев куфар и закуси, той не можеше да подозира за непредвидимите събития, които щяха да го споходят, като че ли в някакъв решителен обрат на съдбата само час по-късно. Не можеше да знае, че с естествени и отмерени движения и с брадва ще отсече къс сухо дърво от застрашително високото разпятие в старата селска църква, за да се покатери до прозореца на малката двуетажна къща, където живееше млекарката и с пръсти, омазани с мармалад от черни смокини, да й предложи живота си. Не в кутия.
        На стария съдия пък се наложи да изслуша показанията на груб, мустакат ратай, удавил ума си в люта яхния, която открил в един от куфарите и за която твърдеше, че е гулаш от меча лапа, от който лудостта расте като тънък косъм върху гола глава. За стария мъж, раздаващ правосъдие, това не беше единствената среща с безумието тази сутрин – собственият му съсед, достопочтеният лекар, разрошен и объркан, както бе станал от леглото, напусна набързо града, след като според собствените му думи бе преял с пипер от дроб на костенурка, който намерил в оранжевия куфар пред вратата си. На съдията обаче този и други подобни случаи не направи­ха особено впечатление днес. Той бързо приключи делата си, изпи чаша крушово вино и потъна в пладнешки летен сън. Откакто дойдоха заедно с куфарите, той пазеше металните шишенца с леко кисела кехлибарена течност в хладилника, на обяд заключваше вратата, спираше да приема, изпиваше чаша от лекото вино и се унасяше в мек и продължителен сън. Сънуваше жени – с къси летни рокли, надиплени старовремски поли, само по бельо, но най-често голи. Голи и настръхнали. Слаби или със закръглени бедра, с бледа или мургава, циганска кожа, тела с вкус, който пресушава устата. Отначало съну­ваше всички любовници, които някога бе имал, и се любеше горещо и ненаситно с тях – отново и отново. После започ­на да посещава насън жените в Сен Бре. По времето, когато допиваше последната бутилка вино, вече имаше непознати любовници из цяла Франция, на които посвещаваше безкрайните си топли следобеди.
        Целият град беше обзет от някаква фантастична треска, необяснима възбуда се вливаше неусетно като живителен въздух в артериите и всичко изглеждаше необикновено, приело формата и усещането за полет. Хората се носеха като насън, завладени от щастлива лудост и някакво съвършено чисто, красиво и лишено от цел безумие.
        Чукаха се. Чукаха се навсякъде. Всички. Стотици, хиляди тела се разбъркваха, смесваха, проникваха се – на площада, пред манастира „Св. Атанасий“, в задните тихи улички, сред миризмата на тесни кухненски помещения и върху напоения с кръв тезгях на месарския магазин. Чукаха се с неутолима жестокост и в болезнено упоение, което траеше с дни. Бяха свободни. И всичко беше истина. За първи път. Преяждаха и се чукаха.
        Смъртта не посети Сен Бре нито един от тези дни.
        Никой не трепна и когато двамата братя, синовете на гръцкия земевладелец Игнатион, преситени от сочните плодове, с които небето ги дари в онази тъмна пролетна нощ, започнаха да се любят с диво и престъпно настървение на зе­мята, в обора, до животните, сред миризмата на мляко, тор и сено. Лично свещеникът ги благослови и намаза телата им със сладко от черни смокини.
        Нито някой каза нещо, когато пуснаха затворниците и те пребоядисаха целия град, къща по къща, в нови цветове – цветове, които будят очите. Пъстрото и пробождащо сияние на невъзможното.
        Да, Сен Бре получи хуманитарна помощ. После останаха само празните оранжеви куфари, някои от които може да намерите и днес по килерите на старите къщи. Издания на местния вестник от споменатите седмици липсват.
        Никой нито разбра откъде бяха дошли, нито някога видя загадъчните самолети, които прелетяха тихо като ангели в нощното небе над Сен Бре на 14 април 1944 година.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. октомври 2010 г.
Публикация в кн. „Приказки за меланхолични деца“, Тодор Тодоров, Изд. „Ciela“, С., 2010 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]