La tristesse durera toujours.
(Тъгата ще трае винаги.)
Последните думи на Ван Гог

        Аленочервени нощи. И възпалени очи. Кисели жени, кисело вино. Ван Гог повръщаше. Отново. Вече шести ден спеше под моста Сен Мишел и всяка утрин се оглеждаше във водите на Сена, където градът изплуваше блед, черно-бял и пречистен. Понякога се хранеше с плъхове.
        Така е. Париж е епидемия, зараза, място, където тялото е заставено да сънува, да трепери... Да се поти. Някакъв особен делириум, безпаметност и треска владееха холандеца, откакто дойде тук. Чукаше една етиопка на рю Д’Асен, купена и препродадена срещу чудотворните мощи на местен светец от мъж с мъгливи очи и рана на главата в една пещера. В каналите. По такива места се търгуваха скъпоценностите на града.
        Да, Париж е болест – мислеше си Ван Гог, докато бледо-синьото утро заличаваше миналото му подобно на мастило върху стар лист. А после отново беше на рю Д’Асен. Гърдите на етиопката го караха да мисли за масло от смокини, влажни и месести, каквито виждаше понякога на пазара в Халите. Той оставяше маслото бавно да го отведе между краката й, там където потъваше сред меки кестени и зехтин.
        Когато пристигна в Париж, чука всички проститутки в града. Без изключение. По няколко пъти. Пръскаше семе като дявол. Да, Винсент познаваше болестите. И лудостта. А отвъд лудостта му се привиждаше някакво ново начало, което си стоеше там и го чакаше. Като невидима точка, от която светът се събира в длан. Но това място не беше тук. Не беше в Париж. Щеше да го открие години по-късно в едно поле до Овер-сюр-Оаз. С револвер.
        Не рисуваше. Познаваше всички места, където купуват души. На добра цена. И той продаваше. После срещна тази черна като узряла маслина жена, препродавана из подземията на Париж, с тъмна негърска кожа на зърна. Тя пиеше гъсто кафе, по турски, и му разказваше как всички котараци в Латинския квартал си обръснали мустаците в деня, в който за първи път стъпила в града. Разказваше му още как хората по родните є места се къпели веднъж в годината в дъжд от пеперудени сълзи. Винсент слушаше, но знаеше, че тази жена прави магии с вагината си, знаеше и че върху бедрата й бяха свивали хашиш няколко кръга символисти, а на котараците в Латинския квартал лично той бе изкупил космите от мустака. Как иначе се рисува звездна нощ?
        Понякога тя го караше да събира и да й носи полуизгнили ябълки, парчета от тиква или каквото можеше да се намери за без пари по парижките пазари. После слагаше плодовете в една купа пред прозореца и ги оставяше така. Често стояха там недокоснати с дни, докато съвсем се скапеха и миризмата им не станеше болезнена.
        Тази жена е вещица – мислеше Ван Гог и понеже тя не желаеше присъствието му нощем, си представяше босите й крака по островърхите парижки покриви, тихите й стъпки след полунощ от къща на къща, представяше си я мрачна и смъртоносна като горгона. Париж е град на чудовища, мислеше той. Но смрадта от презрелите плодове и животинското й черно тяло го възбуждаха още повече и напрягаха усещанията му като пламък по повърхността на абсент. Имаше нещо по езически смразяващо в това желание, усещаше го в стомаха си древно и неясно като времето, което превръщаше любовта му в богохулно поклонничество. И това му харесваше.
        Тя притежаваше обаче нещо, за което той не подозираше. И не разбираше. Тази жена с дълги тъмни пръсти и бели като мляко нокти имаше дарбата. Тя умееше да рисува. И го умееше добре. Понякога рисуваше по цели нощи, рисуваше луни, бледи лица, които мяркаше по улицата, рисуваше лунатиците в приюта и разбира се, полуизядените от смъртта натюрморти, които холандецът й доставяше. Имаше особени очи. Такива, с които виждаш нещата, все едно принадлежат на друг свят. Веднъж дори нарисува самата нощ. С кръгови движения. И в синьо. Когато четката й докосваше платното, тя танцуваше. Танцуваше безбожна и страшна като африканска нощ. Да, тя имаше талант. Имаше нещо от онова, което хората наричаха откровение и което беше особен вид лудост. Затова я бяха заменили срещу мощите на светец, затова символистите се надпреварваха да свиват хашиш по бедрата й, затова даже котараците в латинския квартал осъмнаха без мустаци. Сестрите в „Света Аугуста“ разказваха за невидима в тъмното жена, чийто силует понякога зловещо засиявал на лунната светлина и която незабелязано и на пръсти преброждала хорските покриви и крадяла котешки мустаци, сънищата и покоя на неспящите и семето на малките момченца. Поне така плашеха децата в приюта.
        Но с това тяло и име, което беше като клеймо, не можеше да продаде и една картина. Името й миришеше на Африка, буквите в него стояха като омагьосани, онемели тотеми, съгласните бяха обширни и дълги като савани, по които реват лъвове, и се редуваха тук там с гласни, подобни на пустини и крясъци на диви птици. Беше име, което ухае на люти подправки. Име, което само пари върху изтънчения френски език. С него тя беше обречена. Бедрата й винаги щяха да имат вкус на хашиш и френски стихове и щеше да рисува натюрморти в една задушна стая на рю Д’Асен до края на дните си.
        Затова искаше името му. Дори повече – тя искаше да бъде него. Искаше да бъде Винсент ван Гог. Това беше име на гений, което този нещастник носеше без каквато и да е заслуга. Ето защо тя щеше да го купи от него. И това изобщо нямаше да е трудно. Животът му извън вагината й нямаше смисъл и тя знаеше това. Срещу дневна дажба абсент и благоволението да потъва между потните є колена, черни и здрави, с ухание на диво животно, само срещу това тя щеше да има всичко. Защото неговото име беше по математически просто и съвършено. В него имаше онова, което италианците и музикантите наричат скерцо – леко игриво движение, малка шега, бегло прикрита ирония – един подскок на езика от гърленото Г през внезапно високото О, като през бабуна, и обратно надолу. Едва доловима закачка, игра, която подсказва, че нищо не е сериозно, дори и величието. И всичко това събрано в геометрическа простота и краткост. Само три букви. В два камшични удара. Ван Гог. Изящество, финес и точност. Завършеност до предел само в две малки думи, като на игра. Беше достолепно и гордо. Беше име, което подписваше гений. Име на играещ човек. И това й харесваше.
        Скоро се наложи да напуснат Париж, заради дълговете на холандеца и всичките му продадени души. Поеха към Южна Франция. Тя не спираше да рисува, а той се самоуби в едно поле. Клетият нещастник, една вечер след като пушиха хашиш дори го бе накарала да повярва, че той сам е нарисувал „Звездна нощ“. При това с котешки мустаци. Направи го, за да го утеши след престоя им в Арл и Сен Реми, където се наложи да го остави в санаториум. Там го посещаваше като слугиня, носеше му плодове, а след това рисуваше по памет изгледа през прозореца му. И понякога си представяше като на игра какъв ли вид има гледката от стаята му нощем, когато не може да остане с него, за да я види. Четката є въртеливо, с отривисти и ритмични по африкански движения обагри няколко нощи в синьо звездно небе. Той никога не видя картините. Затова пък бързо пристигнаха в Париж. Подпис: Ван Гог.
        След като напъха куршум в тялото си, картините се харчеха по-добре. Хората обожаваха мъртви художници и още повече обожаваха да четат мъртви поети. Така е, със смъртта се прави добър бизнес. Докато издъхваше, пристигна брат му, пасторът. Все някой трябваше да се погрижи да бъде избегнат скандалът. А и с тялото трябваше да се на­прави нещо. Тогава тя съчини последните думи на своя покоен кръстник. Щяха да му отиват, мислеше, докато поемаше в себе си изтръпналото тяло на преподобния. Сифилисът щеше да го отнесе за дни.
        Най-накрая беше свободна да се завърне в Париж. Нае къща в Сен Жермен. А картините вървяха все по-добре.
        Ван Гог беше велик художник.