Дните преминават бързо
като лента от поточна линия.
Не, не му липсва наглост
на работодателя - и ето, виж,
как повече от 20 века вече
кукли произвеждат кукли...
Скоростта на лентата е малко
по-забързана - да може
работниците да се впримчват,
с куклите да правят и конците
и сами да си ги дърпат...

Аз постъпих тук - в завода -
през 1972. Оттогава вече 32
години минаха и знам, че
се спасявам, като размишлявам.
Как не липсва наглост на работодателя!
Как не липсва наглост и на мен самия.
И ето - виждам образи навсякъде...
Линията лента е шосе забравено,
по което никакви коли не преминават -
можеш да пресичаш без да се оглеждаш.

Ето, вече 32 години аз го правя! Това,
което искам да си кажа, е,
че не трябва да ти пука. Прояви характер,
прави това, което сметнеш, че не те убива -
всеки глупак може да умре. Така е.
Работодателят се хили безразлично,
отлично знае с мен как да постъпи.
И други като мен е имал той - макар и рядко.
На линията поточна ги е наблюдавал.
Досещам се, че се е кефил на въображението им.
Да гледаш само скучните останали -
опъва нервите, дори и да си Вечен!

Така че в края на последната, ама
наистина последната последна петилетка - ние,
които знаем да говориме за ленти,
сме произвели - вместо кукла - някаква играчка,
която можем да оприличим на рак.