Същият ден е изтекъл,
изтекъл е много бавно,
бавно като капеща чешма, но
това никак не дразни,
защото денят е прекаран с нея.

„И аз ще стана лош“, казвам й.
„Защо?“, пита тя.
„Просто не мога да си представя,
че ще отидеш в Ада без мен - и
какво, по дяволите,
ще правя сам, заобиколен от
ангели и поети, а?“
„Поетите винаги ли отиват в Рая?“
„Винаги, що за въпрос?“
„Те не скучаят ли там?“
„Поетите никога не скучаят.“
„Но в Рая няма нищо за пиене,
как намират сили да се справят тогава?“
„Не им трябва пиене там, те
се нуждаят от това само тук, на земята,
за да могат да лягат от време на време
върху тротоарите - без никаква тъга...“

Тя вярва. Казва, че няма никаква нужда
да ставам лош. Че така ме харесва. И
казва, че ще положи всичките си усилия
да стане добра - да наклони везните...
Дори щяла да почне да пише стихове -
като ме гледа, щяло да й дойде добре:
седиш по цял ден в къщата си, пиеш
бяло вино, говориш с красиви жени,
те правят от живота ти това нещо,
за което всеки задник би ти завидял,
на всичкото отгоре после отиваш в Рая,
общуваш на живо с тези, които само
си имал възможност да четеш с възхита,
крачиш в ритъм с някой Хораций и
помахваш с ръка на Данте или Д`Анунцио,
чакаш тези, които не са дошли,
най-после да се наканят да пристигнат... И
не се налага да съчинявате нещо ново... И
се наричате един другиго - fabro.