Не, не трябваше да мисли за трамвая, само за това не, ще си мисли за работа, колко много работа имаше днес! Или пък по-добре за почивка - вкъщи е, изтегнат удобно пред телевизора, похапва чипс и пийва биричка…. Но мисълта за работа не му даваше покой. А за трамвая? О, в никакъв случай не трябваше да мисли за този проклет, претъпкан трамвай! "Избий си го от главата!" - казваше си Мондьо и се потупваше по главата, примляскваше и облизваше устни, а гърлото му беше пресъхнало и му се гадеше толкова много, че чак му се виеше свят. Имаше усещането, че всеки момент ще се строполи на земята. За да укроти обзелата го възбуда, той се почесваше гневно, бършеше припряно стичащата се по челото му пот, ала тялото му продължаваше да тръпне в нервни конвулсии, което го караше да се криви и придобива странни форми. Неусетно озовал се на спирката, той не разбра, как бе засмукан от потока хора, втурнали се стремително към започващия ден, хора с безизразни
лица, които се блъскат, ръгат и подритват и приемат болката като част от натрупалото се ежедневно напрежение и ужас. Трамваят бе отворил широката си паст и поглъщаше потни тела, мръсотия, смрад, суета, низки страсти, страх, бездушие, безволие, овчедущие. Смачкан от тълпата, опрян до запотеното стъкло на прозореца, което размиваше гледката отвън и привнасяше допълнителна тежест в израненото му съзнание, Мондьо се вторачи в плуващите сенки, вслуша се в равномерното подрънкване на трамвая и сякаш задряма. Кръвта, която допреди миг бушуваше в слепоочията му и заплашваше да раздроби главата му на дребни късчета, поспря дивия си бяг, отпусна се и сякаш замря. Така унесен, примирил се със съдбата да бъде сред рояка диво бушуващ народ, Мондьо се пренесе някъде извън измеренията на трамвая и препускащите покрай стъклата на прозореца пейзажи. Това, което го сепна и извади от унеса, бе нещо необичайно за ухото на пътуващия в трамвая - мъчителна тишина изпълваше пространството и се сблъскваше с нарастващото озлобление на
пътниците, предизвикано от неуредици в личния им живот, в обществото, в политиката, в света. Глухият ропот се засилваше и Мондьо се остави да бъде въвлечен и носен от тази лавина. Нещо бе спряло. Само до преди миг всички и всичко се движеше нагоре-надолу, насам-натам - хора слизаха, хора се качваха, тъпчеха се мачкаха се, настъпваха се, ругаеха, показваха си пестници или се задоволяваха само с глухо сумтене, в израз на непрестанното си недоволство, че нещо се е случило, можело е да се случи, невъзможно е да се случи или просто не се е случило. Нивото на пътниците в трамвая се бе задържало на една позиция - без прилив и отлив, самият трамвай не помръдваше, пътниците, макар и борейки се с лакти, да се проврат нанякъде, също не помръдваха. Мърмореше се неясно, негласно, но скоро ропотът се засили, превръщаше се в мощен ураган, който помита всичко и един глас се извиси над тълпата, за да оповести настъпването на нова трагедия:
- Повредааа - гласът на ватмана.
- Повредааа - предаде се назад, докато стигне до задната част на трамвая и се върне обратно, но вече придружен от безброй въпроси, упреци, възклицания:
- Каква повреда? Защо? Няма ли начин да бъде отстранена?
Настъпи раздвижване, някой упорито си проправяше път напред, към предната му част. Нов вик прокънтя и запълни пространството с жива енергия:
- Изхвърлете ватмана! - изкрещя някой и скоро целият трамвай кънтеше:
- Да изхвърлим ватмана!
Мондьо не усети, че той бе промъкващият се, бутащият се с ръце, лакти, крака, подпомаган от някои, възпиран от други, той продължаваше да настъпва, прегазва, мачка и блъска.
- Отворете вратата! - викаше някой.
- Ще се издушим! - подемаше друг.
- Въздух няма! Въздух! - крещеше трети.
А Мондьо продължаваше напред. Незнайно как успя да се добере до ватмана, който седеше кротко в кабината си, облегнат удобно на седалката, защитен от десетки изгарящи от възмута очи, как с един удар разби стъклото на същата тази кабина, как я отлости, как преди ватманът да може да се осъзнае, натисна няколко бутона, които освободиха затворените врати, как грабна самия ватман, запокити го някъде в празното пространство навън, зае неговата удобна позиция и пое управлението на трамвая. Трамваят изхърка, след това мощно избуча и пое по начертаните релси. Мощен одобрителен рев разцепи въздуха. Мондьо беше във вихъра си - сякаш летеше, а заедно с него и самият трамвай и пътниците в него, които, завладяни от някакво трескаво вълнение, промениха лицата си, грейнаха в доволство и облекчено въздъхнаха. Лъч надежда огря всички озовали се накуп хора и заискри по уморените им тела. Виновникът за утринната трагедия бе премахнат и сега те спокойно можеха да продължат
пътя си, който ги водеше към мястото, където щяха да изпъл
нят всекидневните си задължения.
Но този миг на първоначална омая и възхита много скоро се изпари и отстъпи място на нова тревога, на ново безпокойство, предизвикани от следния факт: Трамваят не преставаше да лети неудържимо, без дори да спре да си отдъхне на установените за това места, назовавани "спирки". Причината за това бе проста и елементарна - макар и заел се с управлението на трамвая, Мондьо, който никога не бе карал трамвай, не съумяваше докрай да се оправи с това си ново задължение - той някак не можеше да спре трамвая. И ето, че трамваят отново бе залян от недоволство, сега по-бурно и шумно отпреди. Недоволство кипеше вътре, недоволство кипеше и навън. Пътниците в трамвая не можеха да слязат, защото той просто не спираше, нито отваряше врати, за да могат по-смелите евентуално да скочат в движение, а пътниците на спирките не можеха да се качат, поради гореизложените причини. Не става и дума за създадения хаос и смут по пътищата, където преминаваше летящият трамвай, без да сп
азва каквито и да било ограничения и пътни знаци. След кат
о направи една пълна обиколка по маршрута си, без междувременно органите на реда да могат да вземат разумно решение как да осуетят движението му, пътниците отново се изнервиха до краен предел и понеже не виждаха помощ отникъде, то те решиха да вземат нещата отново в свои ръце. Този път виновник за поредното им нещастие бе Мондьо. Как трябваше да постъпят? Решението дойде от само себе си: самозваният ватман трябваше да бъде изхвърлен. Предугадил надвисналата опасност, Мондьо не се остави на сляпата съдба, да бъде дърпан, блъскан и обругаван, а сам пристъпи към действие - отново натисна няколко бутона, вратите се отвориха и голяма част от пътниците се изтърколиха навън, а сред създалата се суматоха, той успя безпрепятствено да изскочи от кабината и ги последва. Падането на паважа не бе особено приятно и Мондьо доста се поохлузи, но не толкова, че да не може да стане и продължи по пътя си. Бе доволен, че най-сетне се е отървал от досадното си ново задължение, което, кой знае защо бе поел на плещите си и закрачи
бодро към зовящите го служебни дела, без да се интересува от съдбата на трамвая и прилежащите му пътници. Така или иначе, успокояваше се той, тези същите пътници го бяха низвергнали от поста му, нека сега се оправят сами. Трябва ли него да го е грижа за тях. И все пак през целия натоварен ден не преставаше да го гложди мисълта: "А толкова много исках да помогна, какво обърках, че не се получи, къде сгреших?" - Тази мисъл го придружаваше до вечерта, не го остави на мира и през нощта. Тя продължи да го преследва и на следващата сутрин, когато уморен, с бучаща от безсъние и тревожни размисли глава, Мондьо се отправи към трамвайната спирка. Наближаващият трамвай възкреси с нова сила спомените му от предишния ден.
- Не, не, не! - започна да реве с всичка сила Мондьо, да се мята и да крещи, сякаш можеше по този начин да осуети пристигането на неговия нов страшен враг - трамваят. Трамваят продължаваше да трещи и бучи, и подобно огромна, желязна змия да си пробива плавно път сред насъбралите си на спирката хора. Нищо човешко не бе в състояние да осуети пътя му по предварително начертания маршрут. Мондьо бе закрил безпомощно очите си с ръце, но ушите му продължаваха да долавят неспирния грохот на неговия мъчител. Не би могъл да се пребори с него, така че му оставаше само един изход - Мондьо обърна гръб на тракащото чудовище и хукна презглава.
От този ден нататък Мондьо започна да ходи пеша на работа.
|