Истината беше, разбира се, в действието; не само в делата в действие, а и в мислите в действие. Изобщо действието беше единственото, което се противопоставяше (и то възможно най-упорито) на губенето на време. А губенето на време, както се знае, неминуемо води до губене на способността за разсъждение… А какво по-пагубно от това за една уважаваща себе си личност?
         Подтиквана от подобни размисли, Елена гледаше да действа, макар в случая действието да се изразяваше в сновенето насам-натам с чаши и чинии в ръка. Знаеше, естествено, че никой не обръщаше особено внимание на това дали има чаша и чиния, а още по-малко на това дали шарката им е една и съща. Но все пак ставаше въпрос за нейния рожден ден, за нейните гости и за нея – три твърде важни фактора, които не само предполагаха, а задължаваха всичко да бъде такова, каквото Елена смяташе за възможно най-добро; което в случая освен всичко останало означаваше и че щом можеше да има чаши и чинии и щом те можеха да бъдат с една и съща шарка, то те просто трябваше да бъдат и толкова; въпросът не подлежеше на каквото и да било по-нататъшно обсъждане.
         А ето я и самата нея – рожденичката - вече с празни ръце, (ако не броим чашата бяло вино) облегнала се на стената, до вратата на хола, сериозна и някак далечна. На пръв поглед напомняше на призрак от пиеса, който хем е в сцената, защото познава героите и следи действията им, хем е извън нея, защото сам не участва. Елена наблюдаваше гостите си – повечето познаваше много добре, някои бяха толкова различни едни от други, че беше странно да ги види събрани на едно място. Не мястото ги свързваше, разбира се… Погледът й блуждаеше из стаята, спираше се отвреме-навреме върху някое лице или върху някой предмет – върху някоя картина или върху ваза с току-що подарени й цветя, върху любимия й керамичен свещник, или, често, върху перваза на прозореца, където отскоро се мъдреше малка дървена фигура на елен с величествено вдигната нагоре глава и големи рога.
         Изведнъж очите й срещнаха едни други, шоколадовокафяви очи и една широка усмивка. Елена отвърна на усмивката. Момчето се приближи:
         - Е, вече и ти на 20… Как се чувстваш?
         - Чудесно, нали всички вие сте тук.
         Кратка пауза, явно тя нямаше сама да си каже.
         - Но?
         За пореден път Елена се запита как така той винаги, разбираше, че има “но” и много повече развеселена, отколкото разсърдена от това, отговори:
         - Е, добре… липсва ми.
         - И на мен. – Но острият й поглед го накара веднага да добави: - Така де, предполагам, че не е същото, но и на мен ми липсва, приятел ми е.
         - Точно това имам предвид – вие сте тук, а той е единственият, който го няма… Не че иначе не би ми липсвал, знаеш – тя се усмихна леко и отпи от чашата бяло вино.
         - Знам… - момчето кимна съчувствено. И въпреки че съвсем не беше любопитен, не можа да се въздържи и да не й зададе въпроса. – И все пак защо точно той? Знам, че тези неща не се обясняват лесно, но теб те бива по формулировките.
         Вътре в себе си тя се усмихна. Браво на него – предугаждаше ударите й и ги парираше, преди да ги е нанесла. Помълча многозначително няколко секунди, като че ли обмисляше отговора, а всъщност каза първото, което й беше дошло наум:
         - Защото е единственият човек на света, който може да ми подари дървена фигурка на елен.
         Беше негов ред да я поздрави мислено за отговора. Но въпреки насмешливия й тон, погледът й беше мек и тъжен. Не му харесваше.
         - Какво да ти кажа? Имаш въображение, представяй си, че си с него.
         - Аз наистина съм с него, той не е с мен.
         Сега пък твърде сериозно. А момчето с шоколодавокафявите очи не обичаше този вид разговори да приемат сериозен обрат. Не че не беше сериозен човек; беше и още как. Но имаше неприятното чувство, че в подобни ситуации всеки коментар може да се тълкува като съвет. А всеки съвет ангажира този, който го дава. А да се ангажира с личния живот на някой друг за него беше все едно да направи този живот по-малко личен. Всичко това ни най-малко не означаваше, че той не се интересуваше от приятелите си; още по-малко, че сам той не умееше да бъде добър приятел. И точно защото умееше, каза:
         - А така. Браво. Тук им е мястото на игрите с думи и на философските мъдрости. Слушай сега и аз ще ти кажа една, специално за случая ще да е била съчинена – той се изпъчи престорено в още по-престорено очакване на аплодисменти - ако нямаш това, което искаш, искай това, което имаш. Велика мъдрост.
         Елена се усмихваше истински развеселена.
         - Ти вярваш ли си?
         - И през ум не би ми минало да го правя – колкото и да му се искаше, нямаше как да отговори по-друг начин.
         - Но ми го казваш.
         - Какво да направя?! Можеше изобщо да не попиташ. А и признай, звучи мъдро.
         - Безспорно.
         - Добре, хайде, разбирам те. Но погледни нещата от друга гледна точка. Навън си имаш тъмното небе с блещукащите звезди, вътре са ти приятелите, да не забравяме и чашата с вино…
         - Чието значение е направо екзистециално.
         - Да, разбира се. Радвам се, че си прозряла тази дълбока истина. За да се придържаме към точността на фактите, както казва нашия професор по комплексен анализ, трябва да отбележим, че значението й нараства обратно пропорционално на изпразването й. Така че ето, имаш си всичко необходимо. Освен музиката, може би… Но нищо, къде-къде по-лоши неща сме преживявали; и това ще преживеем. А като споменах професора, се сещам, че съм обещал да разяснявам една лекция на тук присъстващите ми колеги. Отивам.
         - Ти им обясни обратно пропорционалната зависимост между екзистенциалното значение на чашата с вино и изпразването й, а с другото ги остави сами да се оправят.
         Но той вече се намираше в средата на група младежи, потънали в разговор за алгоритми или по-скоро за логаритми, или пък за алгоритми за решаване на логаритми, ако изобщо съществуваше подобно нещо - Елена не беше сигурна, а и не че имаше някакво особено значение.
         За всеки случай беше прав за музиката. Из въздуха се носеха някакви сърцераздрателни вопли, нещо средно между Роби Уилямс и Бон Джоуви; нещо, което поради навика да се смесва с привичния шум на градския транспорт, Елена беше започнала да възприема не като музика, а като част от същия този шум.
         Музиката, която тя обичаше, беше тази, която достигаше до нея. А това в момента съвсем сигурно не достигаше до нея… е, достигаше, но под формата на дразнещи звуци, които й пречеха да чува всичко останало. И изведнъж тези звуци се превърнаха в най-важното нещо на света за Елена. А касетофонът й беше в другия край на стаята… с други думи, достатъчно далеч, за да внесе необходимия драматизъм в ситуацията.
         И докато Елена мислено търсеше възможно най-краткия и безпрепятствен път до него, една песен започна сама да се прокрадва в главата й, като отговор на въпроса, който тя още не си беше задала – какво й се слушаше. Беше силна песен, без нищо излишно в себе си; някак неусетно, без да налага присъствието си, успяваше да завладее този, който я слушаше. Отначало мелодията пристъпваше тихо и ненатрапчиво, човек трябваше нарочно да се заслуша, за да я чуе; постепенно се усилваше, към нея се наслагваше друга мелодия и после идваше гласът… А… не, не можеше гласът да се появява толкова скоро, имаше още няколко акорда преди това. Но можеше. Можеше, защото се беше появил, да, беше се появил във възможно най-материалното си проявление и се лееше свободно през двете колони на Елениния касетофон.
         А самата тя, без да се опитва да прикрива искреното си смайване, вдигна към незнайния си благодетел вероятно същия поглед, който Рада Госпожина е отправила към Бойчо Огнянов на годишния изпит на ученичките си. А ролята на незнаен благодетел трябваше да поеме едно високо момче с чуплива светлокестенява коса. Познаваха се сравнително отскоро с Елена, един неин колега ги беше запознал.
         Някакви кадри от филм започнаха да се разместват. Чудно, как така досега Елена не беше разбрала, че слушат една и съща музика? Този въпрос машинално доведе следващия: колко ли още неща не знаеше тя за него?
         От другия край на стаята момчето с шоколадовокафявите очи й намигна и тя му отвърна.
         И тогава като в проблясък през ума й се стрелна една мисъл и малко след нея думите, чути преди малко: "ако нямаш това, което искаш, искай това, което имаш". Помисли си колко ли категорична трябва да е изглеждала… а не беше. Работата беше там, че й се отдаваше да убеждава хората. Беше й лесно, много по-лесно, отколкото да убеждава себе си. Защото другите не бяха изпълнени със съмненията и колебанията, които обикновено върлуваха из собствените й мисли. А и Елена от своя страна гледаше тези й съмнения и колебания да не се отразяват на отношенията й с околните; е, поне не преди да са се превърнали в решения.
         "Ако нямаш това, което искаш, искай това, което имаш"… Фразата се връщаше и връщаше в мислите й. А може би точно този беше единственият начин човек да бъде щастлив, може би грешката беше в нея, в собствената й взискателност, която й пречеше, може би, да вижда и да оценява истински хората…
         Елена тръсна глава; не, не беше сега моментът да се отдава на тези си мисли. Беше рожденият й ден, все пак.

 

* * *

 

         Но докато с усмивка на уста се присъединяваше към престорените възмущения на една своя приятелка за това бива ли така да се говори за математика на рожден ден; докато слушаше вицовете на друг свой приятел (разбира се, не бяха особено забавни, но в случая важни бяха не вицовете, а начинът, по който се разказваха); докато сама споделяше случки из студентския си живот, тя без да си дава сметка поглеждаше често-често към момчето с чупливата светлокестенява коса. Виждаше го как пие уиски с лед и разговаря с една нейна колежка. Колко хубаво, че беше с чуплива коса - това му придаваше известна неподреденост и непокорство, характерни, според Елена, за артистичните личности. И колко хубаво, че пиеше уиски, а не, примерно, водка или мастика. И колко хубаво, че така елегантно поднасяше чашата към устните си; също като английските джентълмени от пиесите на Оскар Уайлд, така, както Елена си ги представяше. Вероятно не само към музиката и алкохола, а и към всичко останало проявяваше такъв изискан вкус като тях, вероятно и той беше така впечатляващо остроумен, вероятно…
         И вероятно щеше да има още много вероятности, ако в този момент Еленината колежка, с която разговаряше момчето с чупливата светлокестенява коса, не беше решила да си тръгне.
         Беше почти полунощ, навън беше достатъчно тъмно и достатъчно студено, за да не предразполага към самотни нощни разходки. Човек няма защо да бъде английски джентълмен, за да се сети за това. Човек, още по-малко един английски джентълмен, не се пита дали обстоятелствата го предразполагат или не, когато трябва да направи нещо. Или поне Елена така си мислеше, докато носеше от съседната стая якетата на двамата – на момичето и на събеседника й.
         Но, явно, не и самият събеседник – учуденото му изражение при вида на якето си в ръцете й, беше достатъчно красноречиво. Нямаше нужда от обяснения, въпреки че Елена ги получи: не му трябвало якето, той не си тръгвал все още, дори ако тя нямала нищо против, щял да остане да спи у тях. Не, разбира се, отвърна тя, докато обличаше собственото си яке, тя нямаше нищо против.

 

* * *

 

         И пак нощта, и вятърът и всичко това, което кара човек да върви ли, върви... Някакъв силует крачеше уверено, бързо и целенасочено. Фигурата беше малка, момичето беше младо, най-много на 20 години. Вървеше с вдигната глава, с вперен напред поглед. Погледна за момент към единствения осветен прозорец високо пред себе си. Винаги беше обичала осветените прозорци в тъмнината, създаваха й някакси усещането за сигурност, за дом, който я очаква да се върне. И тя наистина се връщаше. Отвреме-навреме някакви силуети минаваха покрай прозореца и хвърляха сенки. Долу, вдясно на перваза имаше една постоянна неподвижна сянка с причудливи очертания. Човек, ако разполагаше с малко повече въображеие, би могъл да я вземе за малка фигура на елен.
         И в тъмнината Елена се усмихна. На себе си.