Породеното от междутекстовия диалог напрежение работи по посока на създаване на нови, несъществуващи преди смисли ив своя и в чуждия текст. Така, междутекстовият прочит като метод на изследване на литературните текстове не е въпрос на лични предпочитания; функцията му на смислопораждащ механизъм го прави задължителен. Настоящият опит за междутекстов прочит на романа на съвременния испански писател Хавиер Мариас „Сърце тъй бяло“ и трагедията на Шекспир „Макбет“ е поредното доказателство за това.
         Книгата на Мариас препраща читателя си директно към Шекспир още със самото си заглавие. „Сърце тъй бяло“ - както изрично посочва мотото - е точен цитат от „Макбет“ и по-точно от втората сцена на второто действие на трагедията. Ситуацията е следната: Макбет току-що е убил Дънкан и разказва случилото се на съпругата си. Съзнанието за извършеното престъпление го кара да се терзае неимоверно. Измъчва го мисълта, че нищо не може да отмие кръвта от ръцете му. Тогава лейди Макбет му отговаря с думите:

My hands are of your colour; but I shame
Тo wear a heart so white. (2.2.64-5)¹
(Ръцете ми на цвят са като твойте,
но ме е срам да нося сърце тъй бяло.)

 

         Бялото сърце е противопоставено на кървавите ръце; неучастието, ненамесата в престъплението - на самото престъпление. Така бялото сърце има двояк смисъл - то е липсата на вина, но и липсата на действие; или ако използваме думите на самия Хавиер Мариас: „Бяло“ може да има две значения - това на невинността, но може да бъде и блед, уплашен или малодушен“². Ала амбивалентността в думите на Шекспировата героиня не спира дотук. Чие е това „сърце тъй бяло“? Тълкуванията са различни, доказателство за което са различията в преводите. От една страна лейди Макбет говори за себе си като казва, че носи сърце тъй бяло; следователно, става въпрос за нейното сърце. На тази интерпретация се подчинява българският превод на "Макбет" на Боян Дановски³. От друга страна обаче наречието „so“ (тъй) може да служи както за подсилване на прилагателното „white“ (бяло), така и за сравнение между нейното бяло сърце и нечие друго, това на съпруга й. Тази логика следват българските преводи на „Макбет“ на Николай Райнов⁴, Евгения Спасова⁵, Сава Калименов⁶, Любомир Огнянов⁷ и Валери Петров⁸. Единственият български преводач, който запазва двусмислието на оригиналния текст, е Руси Русев⁹. Условната форма "бих се срамувала да нося" и следователно тълкуването на бялото сърце като отнасящо се до Макбет присъства и в повечето испански преводи на Шекспировата трагедия. Ето защо е много показателен фактът, че при превода на мотото Хавиер Мариас не прибягва до съществуващо испанско издание на Шекспировата пиеса, а сам превежда думите на лейди Макбет¹⁰, като запазва двусмислието на английския текст: "Mis manos son de tu color;/ pero me averguenzo de llevar un corazon tan blanco“¹¹. По същия начин постъпва и българската преводачка на романа Людмила Илиева, като предава цитата от Шекспировата трагедия по следния начин: „Сега ръцете ми са като твоите,/ но ме е срам, че със сърце тъй бяло съм!“¹² (с.9). Приведените дотук преводи показват недвусмислено, че под избраното от испанския писател се крият множество, противоречащи си един на друг смисли, всеки от които се актуализира по-нататък по страниците на романа.
         Измежду всички прояви на междутекстовостта цитатното заглавие е от тези, чийто ефект е най-силен. Точният и при това изрично посочен цитат от „Макбет“, който онасловява романа на Хавиер Мариас отприщва цял поток от възможни асоциации между двете произведения. Такива асоциациии лесно могат да бъдат открити на ниво сюжет. Историята на Макбет, който подстрекаван от съпругата си, убива Дънкан, за да стане крал намира най-точното си отражение в историята на Ранс, който неволно подтикнат от любимата си Тереса, убива първата си съпруга, за да се ожени за същата тази Тереса. Паралелизмът между двете истории се засилва от сходството в по-нататъшните съдби на двете подбудителки - както лейди Макбет, така и Тереса сами слагат край на живота си. Подобна, но представена фрагментарно и в процеса на случването си, е и историята на Мириам, която иска да се ожени за Гилиермо и затова настоява той да убие настоящата си жена. Същата би могла да бъде дори историята на главния герой Хуан или на съпругата му Луиса, всеки от които в едно хипотетично бъдеще би могъл да пожелае да убие другия.
         Сходството в сюжетите очевидно не е случайно. Но докато при интерпретацията на заглавието на романа четем „Сърце тъй бяло“ през „Макбет“, при анализа на сюжетите посоката се сменя - сега вече четем „Макбет“ през „Сърце тъй бяло“. Този прочит намира основанията си на първо място поради факта, че романът на Мариас функционира в буквалния смисъл на думата като метатекст на Шекспировата пиеса - в продължение на три страници (74-76) главният герой Хуан разсъждава върху втората сцена от второто действие на трагедията, излагайки собствената си, съвсем не лишена от интерес интерпретация. Според него лейди Макбет

         става действителен съучастник не като подбудител, не защото предварително подготвя условията и впоследствие става помагач, не защото отива на местопрестъплението да види още неизстиналия труп и да обвини слугите, а защото знае, че деянието е извършено. Затова иска да го омаловажи, може би не за да успокои обзетия от ужас Макбет с изцапаните си с кръв ръце, а за да принизи и прогони онова, което тя самата знае (с.75) [курсивът е наш].

         Съучастието в престъплението е съ-знанието за престъплението. А съзнанието, узнаването става чрез комуникация, чрез думи. Затова и четем по-нататък

         най-опасното е да слушаш, то означава да знаеш, да си осведомен, да си наясно, ушите нямат клепачи, та инстинктивно да се затворят пред казаното, не могат да се защитят срещу онова, което предчувстваш, че ще чуеш, винаги е прекалено късно (с.75).

         Правото на избор е на този, който говори, а не на този, който слуша; слушателят, поради самото естество на положението, в което е поставен, е обречен. Чутите, волно или неволно, думи упражняват неимоверна власт, тъй като именно те са тези, които предизвикват делата, а делата, веднъж извършени, са необратими. Макбет убива Дънкан, не защото се подчинява на собственото си желание, а защото е чул първо предсказанието на трите вещици и после подстрекателните думи на жена си. По същия начин непреднамерено изречените думи на Тереса: "За нас няма друг шанс, освен един ден тя да умре" (с.265) подтикват Ранс да убие първата си съпруга. Показателно е, че впоследствие Тереса се самоубива пак "заради нещо, което аз [Ранс] й разказах" (с. 252). И това са цели три убийства, извършени заради чути думи. Героят на Мариас е с ясното съзнание, че последиците от слушането са фатални. Естествено е, в такъв случай, породилото се у него нежелание за слушане, отказ от слушането. Мотивът е въведен още с първото изечение на романа: "Не исках да узная" започва разказа си Хуан, но изборът не е в неговите ръце, защото ушите нямат клепачи и той е обречен да узнае; затова изречението продължава така: "Не исках да узная, но все пак узнах" (с.9). Съпротивата на Хуан срещу слушането, срещу узнаването се отнася и до личния му живот. Когато у него се прокрадва подозрението, че съпругата му му изневерява, той се опасява това подозрение да не се потвърди и, естествено, решава да не пита, за да не получи отговор.
         За разлика от съпруга си обаче, Луиса е тази, която иска да знае. Именно тя първа проявява интерес към историята на Ранс, тя го убеждава да й я разкаже. Отначало тя задава въпроси, за да подтикне събеседника си да говори; ала колкото повече отговори получава, толкова по-малко стават въпросите й, докато най-накрая се превърнат в репликата „Не ми разказвайте, ако не искате“ (с.259), която по думите на разказвача е "цивилизован начин да изразиш уплахата си... може би разкаянието, че си попитал" (с.259). Ала разказът веднъж подхванат, не може да бъде спрян, защото "една дума води след себе си друга" (с.260). Ранс не спира да говори, той съобщава за престъплението си, служейки си със същите думи, с които Макбет оповестява убийството на Дънкан: "Извърших го" (с.261). И Хуан слуша и продължава наум думите на баща си по следния начин: "Извърших делото... и сега ти го разказвам като подарък и ти ще ме обикнеш още по-силно, когато узнаеш какво съм направил, макар това да опетни сърцето ти тъй бяло" (с. 261). В този контекст метафората, която служи за заглавие на романа, придобива нови значения. Бяло е сърцето на този, който не е чул и не е узнал и който поради това е невинен. Бяло е и сърцето на този, който поради малодушие или страх не иска да чуе и да узнае. Белотата обаче е лесно уязвима и затова краткотрайна. Опетняват я слушането и узнаването, а те са, както знаем, неизбежни.
         Всичко казано се чува. А „онова, което не се казва, не съществува“ (с. 44). Всичко съществуващо е казано и чуто. Реалността, това са изречените и чути думи. Затова и всички събития в "Сърце тъй бяло" се основават на различни ситуации на говорене и слушане. Ролята на езика е всячески подчертавана в романа на Мариас - главният герой Хуан и съпругата му Луиса са устни преводачи, т.е. хора, професионално занимаващи се с езици; семантичният анализ на отделни думи и изрази, опитът им за превод изобилства в книгата; дори същността на любовта - "да разказваш, да осведомяваш, да съобщаваш, да коментираш, да даваш мнение, да забавляваш, да слушаш и да се смееш, да кроиш напразни планове" (с. 139) - е словесна, а бракът е определен като "повествователен институт" (с. 139). Присъствието на езика е до такава степен осезаемо, че някои критици, като Рут Кристи¹³, определят именно него като главен герой на книгата.
         „Да мълчиш и да говориш са начини да влияеш на бъдещето“ (с. 216), се казва в „Сърце тъй бяло“. „И да пишеш“, бихме добавили ние, докато четем. Произведенията на Шекспир от четири века насам не спират да го доказват. Произведенията на Хавиер Мариас едва сега започват.

Бележки под линия:

¹ Shakespeare, W., Macbeth, Cambridge, Cambridge University Press, 1980 [горе]
² Виж интервюто на Blanco, M L., "La unica verdad posible es la que no se cuenta", Cambio 16, suplemento Letras, 1, 1992 [горе]
³ "Ръцете ми - червени като твоите! Но ме е срам, че бяло е сърцето ми." (Шекспир, У., "Макбет", София, Ив. Г. Игнатов и синове, 1927, прев. от англ. Боян Дановски) [горе]
⁴ "- Ето, - рече жената, - погледни: сега вече и моите ръце са червени като твоите! Но аз бих умряла от срам, ако и лицето ми побледнееше като твоето." (Шекспир, У., "Макбет", София, Хемус, 1930, преразк. за юноши Николай Райнов) [горе]
⁵ "Ръцете ми са червени, като твоите, но аз бих се срамувала, ако сърцето ми бе бяло, като твоето." (Шекспир, У., "Макбет", София, Ж. Маринов, 1938, прев. от ориг. Евгения Спасова) [горе]
⁶ "И моите ръце са червени, като твоите, но аз бих се срамувала, ако сърцето ми беше бяло като твоето" (Шекспир, У., "Макбет", Севлиево, Братство, 1939, прев. от ориг. С. Калименов) [горе]
⁷ "И моите ръце са тъй червени - но да си бял като платно е срамно." (Шекспир, У., "Макбет", София, Народна култура, 1954, прев. от ориг. в стихове Любомир Огнянов) [горе]
⁸ "Сега ръцете ми са като твойте, но аз се бих срамувала да бъда и във сърцето бяла като теб!" (Шекспир, У., "Макбет", София, Отечество, 1985, прев. от Валери Петров) [горе]
⁹ "Моите ръце са от твоя цвят, но мене ме е срам да имам сърце толкоз бяло." (Шекспир, "Макбет", София, Хемус, 1937, прев. от англ. Р. Русев) [горе]
¹⁰ Наблюдениято дължим на De Maeseneer, R., "Sobre la traduccion en "Corazon tan blanco" de Javier Marias" в www.ucm.es/info/especulo/numero14/jmarias.html [горе]
¹¹ Marias, J., Corazon tan blanco, Madrid, Anagrama, 1992 [горе]
¹² Мариас, Х., "Сърце тъй бяло", София, Обсидиан, 2001, превод Людмила Илиева. Всички по-нататъшни позовавания на романа ползват същото издание [горе]
¹³ Виж Christie, R., "'Corazon tan blanco': The Evolution of a Success Story", Modern Language Review, 93, 1 [горе]

----

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Blanco, Maria Luisa, "La unica verdad posible es la que no se cuenta", Cambio 16, suplemento Letras, 1, март 1992.
2. Christie, Ruth, "'Corazon tan blanco': The Evolution of a Success Story", Modern Language Review, 1, 1993.
3. De Maeseneer, Rita, "Sobre la traduccion en "Corazon tan blanco" de Javier Marias", www.ucm.es/info/especulo/numero14/jmarias.html.
4. Marias, Javier, Corazon tan blanco, Madrid, Anagrama, 1992.
5. Shakespeare, William, Macbeth, Cambridge, Cambridge University Press, 1980.
6. Мариас, Хавиер, "Сърце тъй бяло", София, Обсидиан, 2001, превод Людмила Илиева.
7. Шекспир, Уилям, "Макбет", София, Ив. Г. Игнатов и синове, 1927, превод от английски Боян Дановски.
8. Шекспир, Уилям, "Макбет", София, Хемус, 1930, преразказал за юноши Николай Райнов.
9. Шекспир, Уилям, "Макбет", София, Хемус, 1937, превод от английски Руси Русев.
10. Шекспир, Уилям, "Макбет", София, Ж. Маринов, 1938, превод от оригинала Евгения Спасова.
11. Шекспир, Уилям, "Макбет", Севлиево, Братство, 1939, превод от оригинала Сава Калименов.
12. Шекспир, Уилям, "Макбет", София, Народна култура, 1954, превод от оригинала в стихове Любомир Огнянов.
13. Шекспир, Уилям, "Макбет", София, Отечество, 1985, превел от английски Валери Петров.

^*Текстът е четен на конференцията на Факултета по класически и нови филологии на СУ „Св. Климент Охридски“ на тема „Интер/културна комуникация“ на 19.11.2004 г.