Море

Алексей Видински

Когато всичко е написано
и думите гният в прахта,
когато всичко е премислено
и вече няма път назад

спокойно изгрева посрещаш
и бавно тръгваш по света
отъпкваш девствени пътеки
със росни боси ходила

земята – вечната постеля
прегръща те за сетен път
покой опитваш да намериш
под месечния хладен сърп

отново стигаш до морето
седиш замислен на брега
задъханият вятър шепне
за вечната си свобода

изчакваш залезът да стихне
умит от ласкави вълни
във пясъка заравяш пръсти
и чакаш първите звезди...

22 юли 1997 г.