Планина

Алексей Видински

Четири стени - и покрив - похлупак.
Готов си да влезеш в тенджерата
За да се захлупиш с илюзията за място.
Терзаеш жаждата си за притежание
На пространството - градиш къща...
Всички сили импрегнираш
В мухлясали тухли, които дават опора
В момент на отпадналост.
И вече не можеш да напуснеш килията
В която сам се вграждаш неистово.

Огледало в шкафчето за обувки,
Отражение на пътя, полепнал
По грайферите на отчаянието

Вечен несретник, скитник-домошар,
Търсиш най-старите си гуменки
Най-скъсаните дрехи и торба -
Планината те зове с плача на дърветата,
Борови иглички, натежали с нощ,
А пътеката се извива като гущер
И се издига като пеперуда -
Пъстро, неусетно, ефимерно...

Катериш телеграфни стълбове
И непропорционалния чакъл на морените,
Въздигаш се над пушека,
На кадящия тамян
И мечтаеш за връх, от който
Да не поискаш да видиш Бога.

Въздухът на планинската самота
Приспива желанието за любов

Умората от страданието и състраданието,
Водопадите също те издигат
Сред слънчев прах
До прашно слънце...

И когато надзърнеш в своя свят -
Отгоре, от височината на първичното -

Отново се връщаш към своя Дом -
Или към друг, който градиш наново -
За да има откъде да копнееш за
Планината...

18 януари 1998 г.