на приятелите ми
 

I

Рибата е на почит в нашия дом
и няма празник, който да може да мине без ястие от риба.
И няма път, който да не се променя -
да е затрупван, прочистван с взрив, покриван от поледица,
с изкривявани мантинели, с изригващи от почвата дупки в настилката,
облепян с лесномачкащи се табели, запечатван с вериги с шипове,
кадриран от хвойна, смрадлика, невен,
задръстван от придвижващи се на място,
приютяващ завинаги романтичните сцени на задните седалки,
който да не е подменян от друг, по-прав и по-широк,
който обаче ще се срути пръв, ще пропадне
и после отново ще има нужда от връщането на първия,
наистина - по-грапав, направо насечен, накъсан като кинолента,
наръбен от местности с имената "Кантара", "Гърбицата", "Кладенеца",

"Ножа",
но точно това връщане ще ни доставя онази сладост
на спомена за мечтата "идеални любовници".

Да си някъде в зората на един път, който ще пресече като в просъница
равнината, ще падмине мимоходом персонажите на изнасилванията
встрани от себе си, в отбивките за смяна на гуми,
за да им даде възможност да забравят за един следобед време
или да си спомнят с гордост
своя героизъм, героизъмът да бъдеш насиняван,
път, който се стреми към планината, към изгубването си във нея.
Колко често ходя насън в планината,
за да бера риби. Намирам ги между боровете,
покрити с иглички, израснали на вили и могили,
сякаш са захвърлени, а не избрали сами къде да изскочат,
но най-често ги търся между дърветата в гробището,
а после и до самия параклис с избити врати,
с режещ вятър вътре в него,
когато навън грее тихо слънце и невидим старец се топли
на последните лъчи
преди дългата зима.

Колко често чувам чайките и плисъка на вълните,
тук, на 560 километра от морето,
едно вътрешно море, един резервоар,
водещ до друг, по-мръсен, отвъд който е истинската необят.
Събуждане в часа на дъвката,
преддверието на зората.
Винаги се чува плисъкът на вълните -
ей там, на едиколкостотин метра, зад гората,
зад кентаврическия лесопарк, на тази страна,
на тази вторично оселянена страна,
е морето.
Морето, мудните крила на няколко грачещи изненади - това е едно и също,
другото, в което се окъпваш всеки ден, различен.

Когато мъжът казва, че не разбира
        една жена, той казва, че е безсилен
        и нищо друго, нищо в повече.

Когато чакаш, убеден, че това е последната спирка на света,
       че с тези овошки до теб свършва градината и почва
       пустошта,
       тогава ти си захвърлен не брега.
Когато се събуждаш и си припомняш своя сън - а в него
       приливът е бил 12 метра и целият плаж е бил потопен,
       и всички са захвърляли плажните си кърпи, за да бягат,
       да се изселят, а ти си изоставил книгата, която четеш -
когато се събуждаш, ти си захвърлен на брега.
Това е буквалното значение на нещата,
краят на всичко, което се разказва.

Вратата отново не е заключена
и ти припомня кога си я виждал така.
Тогава ти беше пъхнал в тъмното ключа във бравата
и го беше извадил със самат нея,
нанизана като гнила круша.
Вътре се бяха разхождали хора, сякаш е път,
бяха вдигали възглавниците,
бяла целували с пръсти всички вратички на шкафове
и се бяха отвратили от грозните купчини книги по пода, върху масите,
които трябва да служат за ядене,
върху телевизора, превърнал се в неудобна етажерка.
Бяха ровили къде ли не, само не и по работната ти маса, където кротко
бяха захвърлени всичките ти пари - между ксерокопия и списания,
химикалки и отвертки, монети с формата на осмограм с дупка в средата,
монети с формата на френски ключове,
дребни монети на несъществуващи вече държави.
Вратата отново не е зъключена.
Спомняш си какво ти казаха:
Радвай се, че си жив,
радвай се, че не си бил вкъщи.

Вратата отново не е заключена.

II

Купонът вече тлееше.
Новата година бе посрещната вече.
Сега, когато три момичета спят като сестри, без да са в действителност -
те са само нашите жени и приятелки,
една до друга и в скута на друга, в сдвоената спалня
(свързана с раклата така, че не може да бъде помръдната, сякаш е зидана,
вкоренена за бетонния дванайсет-петнайсетсантиметров под),
когато в хола един от приятелите ни
е легнал да подремне "за малко" и полуотвит
мисли насън и брои - в хола,
мястото на ритуалното изпращане, бившия импровизиран дансинг -
и последното парче в компактдиска е минало по реда си, а
музикалната кула стърчи на главата на този приятел, без да издава звук,
сега, когато тортата догаря като замък,
вие стоите в кухнята, допивате вечно стичащото се в чиниите ви пиене
и спорите.
С вас е останало четвъртото момиче, четвъртият елемент
от бъдещия разговор, перипетията.

Свободата на придвижване не е
въпрос, който може да се обсъжда.
Но ти казваш, че всеки е свободен да пътува,
ти казваш, че едно от правата на всеки човек е да ходи, където си иска.
Ние се нахвърляме върху теб с думи, викове и натъртвания,
ти знаеш своето си -
трябва да се пътува.
"Остави ръката да пътува",
перифразира ти се "Гимнопедия" на Сеферис,
но ти, братко, ти си знаеш своето.

Свободата на придвижване не е
въпрос, който може да се обсъжда.
Никой не може да оспори последователността
на времената, изтока и Запада,
изтичащите години на учение, все по-косота падане на светлината.
Трябва да се тръгва, но тръгва ли ни се в тоя студ.
"Това че ти не искаш да пътуваш, не значи, че не тряба аз да мога", казваш.
Свободата на придвижване не е въпрос,
който може да се обсъжда.

III

Тогава поглеждам към пълните
с недооглозгани кости
и остатъци от ориз и царевица чинии
и към собствената си -
обрана,
мината с хляб.
Не знам дали това
може да се дава за пример,
но аз изкарах своята казарма, казвам,
между първи и четвърти клас.
Живях без родителите си,
в санаториум, лекуван без да бъда болен,
и оттогава си изяждам всичко, което ми се сипе.
"Това е твоята слабост", каза ти,
не е твоята сила, твоята слабост е.
"Всеки ще види, че това е твоята сила,
по-трудно е да видиш, че това е слабостта ти".
Знам,
че си прав.
Нима остава да поискам всички да обират чиниите си като моята?
Знам, че съм на път да го сторя,
знам, че почти съм го сторил
и че това "почти" е толкова съмнително.

Пепелници, изтръскани в саксиите,
парчета месо, омърляни с лютеница - насред тавата,
в която са били сготвени, но сега са върнати там - има разлика,
омешани купчини книги - разглеждани от няколко двойки ръце,
чеши, чинийки, пепелници, преливащи от поставката
                                                                         за измити съдове,
сака, хвърлени върху илюстровани списания с отгъраната първа страница,
няма нищо по-лесно от това да заспиш и нищо по-трудно от сънуването,
въпросът как да избягаш, как да притвориш безшумно вратата.
Тубичка с вино, за чийто аромат също се е спорило - ягодов или малинов,
сега пълна с вода,
полуизпита бутилка шампанско, за което се е спорило дали
                                                          може да му се добамя лед,
телевизор с изключен звук, но движещи се сенки,
телевизор, ударен с две плесници преди време и така станал
                                                             глухоням и чернобял,
не спирай да говориш, братко, нека първата смяна се наспи,
                                                             а после ще дойде и нашият ред.

IV

След виното всичко минава - дори това сирене.
Дори това прекрасно сирене
с разливащ се аромат.
Да, everything goes - с теб би се съгласил всеки съвременен.
Всеки, нанизан на стрелата на настоящето.
Радиоточката, с редовете от кулминации
през час сервира различен deux ex machina,
замеря ни с топки пинг-понг, които като мехурчета от комикси изразяват
всичкоу, което съдържа нарисуваната глава
със замръзнало зееща или усмихната
уста.

Сега от кулокрана в Синия лъв се спуска Брус, пеейки
The Streets of Philadelphia.
Пее така, сякаш светът е направен от макадам.

Той беше там.
Да?
Той беше там.
Влез. Кажи.
Преди три години нали бях при сестра си в Бостън?
Да?
Ходихме и до Филаделфия.
Филаделфия - предградия до хоризонта и оттатък.
Пристигнахме късно следобед - квартали, завод, квартали, пак завод и пак
квартали, докъдето стига погледът, и оттатък.
Свободата на придвижване не е въпрос, който може да се обсъжда.

Има жени, които интериоризират всяка идея.
Ти говориш за времето - дълго
и кратко, за безусловните истини
и защо ги няма, как ДНК
е последната крепост на метафизиката,
а тя за Илия, Кирил, Иво и безкрая
от имена на близки и познати,
които в крайна сметка ще бъдат обобщени
в подписа под онзи лист, който ще залепи най-вероятно брат ти
на два-три стълба течност и гуано
птиците.

Бих искал да бях там.
Бих искал да съм бил пътувал,
би било добре да е било, което беше.
Но с една корекция - и да е.
Сега - едно безкрайно траещо вчера.

- съдържание - корица - литературен клуб -