Пепелникът бавно се изпълва със сиви останки,
издимяващи парченца от живот и страст,
която изразходва и изнемощява лудото сърце.
Звучи от грамофона едновремешната песен,
иглата драска бърза по виниловата кожа,
неонът мига в клепките,
опитвайки да потуши вълнението,
което се измъква в стъпка на бразда
и се върти и се върти, поддържайки един и същи тон,
чиста катастрофа звукова посред хартии
без лице, които лакоми се трупат
в гънките на масата,
която скрита лежи, победена от хода
и тежестта на живота, който я изчерпва
и прелива върху нея смаяна.
На погребението всичките ще плачат,
с удоволствие прелъгвайки
собственото си сърце,
завинаги запълни самотата раната
на онзи луд мечтател, който посред букви и листа
скри болката си.
Пепелникът лъхва на раздялата дима
и старият грамофон
продължава със своя тон,
иглата стърже по винила
нежно
при сбогуването
като да е цвете.

върни се | съдържание | продължи