Вече, сляпо, те притискаше небето,
и потънал град държеше в тялото си
от сивеещи хелиотропни гъсталаци,
от мъгли забулено в потира ти за плач.

В черно багреше далечни куполи
пълното крушение над хоризонта твое,
а отдолу мъртвият град под вълните
се надигаше да види блудкавите небеса:

Падаше отвесно нежен слаб дъждец
над предизвикателните кръстове кафяви,
поразмити в дъжделивото море.

И дърветата, и птиците, и хората
искаха да се унасят в кадифения ти сън,
люляков и тъжен, на студена равнина.

върни се | продължи