Алома Родригес

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

 

ДЕЛФИНИ

 

Алома Родригес

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

 

         Влакът тръгваше в полунощ и пристигаше сутринта. Тъй като всичко бе станало много бързо, нямахме легла, само нормални седалки, на които да прекараме нощта. Бях на работа предишната вечер, като ми звънна мама.
         - Дядо1 ти е починал - ми каза. Ставаше въпрос за бащата на баща ми, защото майчиния ми дядо беше починал преди две години.
         - Наистина ли? - попитах, не ми хрумна нищо, което да кажа. - Как е станало?
         - Беше постъпил в болница, но не знаем нищо все още.
         Дядо беше галисиец и на теория беше добре. Имаше рак на простата, но бе лекуван и статистиките казват, че ракът на простата обикновено не е смъртоносен. Не разбирах какво е могло да стане, макар че бе възрастен. В действителност тази, която бе зле, беше баба ми: бе имала емболия предишната година и бе изгубила известна стабилност при ходене.
         - Баща ти и аз отиваме тази нощ с влак - каза майка ми.
         Семейството на баща ми е много странно. Има по-голяма сестра и по-малък брат. Не се разбираха добре и в продължение на години баба и дядо се виждаха с единия тайно от другия. Баба говореше само галисийски, а дядо правеше усилия да е любезен, но почти никога не го постигаше. По-голямата сестра на баща ми има две деца, синът е кажи-речи на моя възраст, но почти нямах връзка с него, дъщерята е по-голяма, омъжена е и има деца, които не познавах. Малкият брат на баща ми и женен за медицинска сестра и имат син, когото водехме на плажа през лятото. Той ни удряше и ни плюеше. Бе се превърнал във висок и едър юноша, слушаше музика псевдо пънк и се обличаше в черно. Почти не говореше с нас. Не се осмелявах да се обадя на баща си.
         Питах се дали трябва да идем на погребението. Струваше ми се, че е лошо да не отидем. Макар майка ми да каза, че няма нищо, ако не отидем. Брат ми Гилермо караше втори гимназиален курс и бе решил да дойде на погребението с мене. Така че изпуших една цигара, преди да вляза в гарата.
         - Ега ти гадното пътуване - му казах.
         - Не очаквай да разговарям с теб - пошегува се. Гилермо бе много забавен и не беше проблемен подрастващ. Дори не приличаше на подрастващ. Бе блестящ, изкарваше добри бележки и имаше приятели, с които излизаше да се напива в края на седмицата. Освен това играеше футбол.
         Баба, майката на мама, ни беше приготвила сандвичи за пътуването и ги беше сложила в пластмасова торбичка, която бе дала на брат ми. В торбичката имаше салфетки и някой плод.

 

         Бяхме във влака, търсейки нашите места. Гилермо е по-висок от мене и постави раничките ни на горната полица във влака. Носехме две бутилки вода: аз вече бях правила това пътуване и се ужасявах да остана без вода.
         - Плака ли? - ме попита Гилермо, докато ми даваше моя сандвич.
         - Истината е, че не - отговорих. - Ти?
         - Също не. Натъжи ме и това е, но...
         - Да. А и нямахме близка връзка. Стана ми по-мъчно за татко, отколкото за него.
         Последния път, когато бяхме ходили в дома на дядови, в едно село близо до Ла Коруня2, беше за Коледа. Баба току-що беше излязла от болницата и се възстановяваше от емболията. Дядо ни остави без отопление в къщата и каза на баба, че ако й е студено, може да иде да потича. Мама му каза, че е глупак. Татко му каза, че никога повече няма да ходим в къщата му да го безпокоим. Баща ми им звънеше всеки две седмици.
         - Не всякога е било така - казах на Гилермо.
         - Мърморко ли?
         - Винаги е бил провокатор, но беше симпатичен.
         - Така че лошото настроение е било симптом. - Гилермо мислеше да следва медицина, като майка ми, и понякога си играехме да поставяме диагнози.
         - Да: симптом, че вече остарява.

 

         Опитах се да си припомня моя галисийски дядо: беше много висок и силен и бе красив, очите му бяха сини. Баща ми казва, че е можел да бъде боксьор. Когато бях по-малка, ми харесваше да бъда с него. Липсваха му два пръста на едната ръка. Винаги го питах какво му се е случило с ръката и той винаги ми казваше, че му ги отрязал един човек, докато спял. Тъй като знаех, че е работел в Швейцария и в Германия, си представих, че е продал собствените си пръсти, или че може би са му ги изтръгнали някои наемни убийци на мафията. С порастването ми тези хипотези изгубиха тежест във въображението ми и започнах да мисля, че е било злополука с машина.
         Гилермо се върна от тоалетната, вонейки на тютюн.
         - Миришеш на тютюн, откъде идваш? - го попитах.
         - От тоалетната. Някой е пушил - приближих се до устата му.
         - Да, някой, който е достатъчно глупав и си мисли, че съм родена вчера: ти - Гилермо се засмя.
         - Това е много дълго пътуване - каза.
         - Да. Можеше да ме предупредиш и щяхме да пушим заедно. Не ми харесва да пуша сама в тоалетните на влаковете.

 

         Гилермо бе заспал. А аз се чувствах зле, защото не бях плакала. Когато почина майчиният ми дядо, плакахме всички. Не разбирах защо не бях способна да поплача малко. Не че е нещо скандално, пътувах във влак и имаше спящи хора, само минималното, за да престана да се чувствам ужасно безчовечна. Заспах, мислейки си за дядо и онзи път, когато баща ми и аз го придружихме да вадим картофи.

 

         За щастие, Ла Коруня беше последната спирка. Така че можехме да сбъркаме и да се появим в Понтеведра3 или в Сантяго де Компостела4. Родителите ми ни чакаха в кафенето на гарата. Спомних си за един път, когато татко придружи баба до гарата и й помогна да качи куфарите; влакът тръгна и той трябваше да скача в движение. Баща ми не изглеждаше зле, в края на краищата. Бяха прекарали нощта в дома на покойника, с баба и семейството на татко.
         - Леля ти - започна мама, винаги правеше това: ако някой не й харесваше, отхвърляше връзката си с него, включително назовавайки го - твърди, че са го уморили лекарите.
         Гилермо и аз бяхме поръчали кафе и хапки тортиля. Баща ми беше в тоалетната.
         - Ти какво мислиш? - попитах мама.
         - Мисля, че имаше ракови метастази навсякъде: дебело черво, черен дроб, бъбрек..., всичко. И че може би са се престарали с анестезията, но би било много странно.
         - Беше на почти деветдесет години - каза Гилермо. - На тази възраст хората умират.

 

         Чичо ми беше оставил колата си на татко да дойде да ни посрещне. Баща ми го очароваше да се разхожда из Ла Коруня, макар почти да не беше вече градът, който бе познавал. Разхождахме се по плажа Риасор. Изброждахме морския булевард няколко пъти и после хавпахме сладолед. Татко ни водеше в селото, където беше отрасъл, на футболното игрище, където беше играл с Буйо. Водеше ни на плажовете, където твърдеше, че е плувал заедно с делфините. Не му вярвахме. Дядо само се страхуваше от морето. Винаги казваше, че е предателско и правеше гримаса, като ни видеше да слагаме хавлиите в чанта и да се казваме в колата. Отидохме направо в дома на покойника.

 

         Дядо лежеше в ковчег, беше с костюм и очите му бяха затворени. Имаше венци с ленти около ковчега. Баба беше седнала до стъклената врата. Не исках да гледам, но го видях, когато се приближих до баба. Имаше много хора, които не познавах. Приближаваха до баба и я целяваха. Тя плачеше, без да вдига шум. Отидохме в кафенето. Там можеше да се пуши.

 

         Леля ми организираше кой да носи ковчега от църквата до гробището. Брат ми бе еднакво висок с брата на баща ми, така че щяха да са двойка. Църквата бе на края на един склон. Мама и аз вървяхме напред с баба. Не исках да отивам с кола. Баба мърмореше, но нито мама, нито аз разбирахме какво казва, така че й милвахме ръката. Дадохме си сметка, че не виждаше добре с едното око: не пресмяташе разстоянията и се сблъскваше с колите, паркирани от дясната страна на пътя. Баба и дядо не бяха имали лесен живот и напоследък си говореха с викове. Беше единствената форма, която имаха, за да си общуват. Баба ми го наричаше хвали-пръцко. Той казваше „затваряй си устата, жено“. За мене бяха една мистерия. През едно от последните лета, когато ходихме, дядо заупорства, че трябва да си хвана галисийско гадже. Така че ме заведе да направим една обиколка из квартала и ме представи на всички съседи. Говореше ми за синовете им: един беше инженер, друг работеше в строителството. Дядо бе малко провокативен и леко фантазьор. Беше като персонаж на Клинт Истууд, но никога не успяваше да се опази. Седнахме на първия ред. След малко, което на мене ми се стори вечност, видяхме да влиза ковчегът върху раменете на баща ми, брат му, девер му, брат ми и още няколко роднини. Оставиха го близо до олтара. После седнаха и свещеникът заговори.
         Като при всички погребения, свещеникът гледаше името на мъртвеца от едно листче и казваше, че господ си го е отвел за по-добър живот и други такива. Казваше, че е бил привилегирован и че не би трябвало да сме тъжни, вярата е една утеха. Прочете пасажи от Библията, раздаде причастието и се разцелувахме. Беше пропаганден акт. Татко бе седнал до баба. Стана, за да носи ковчега до гробището, което беше зад църквата. На баща ми се харесваха гробищата на галисийските села. Нишата, в която щяха да положат ковчега с дядо, беше наляво. Трябваше да се влезе в гробището и после да се заобиколи един централен параклис. Трябваше да маневрират, за да сложат сандъка в нишата. Нямаше достатъчно пространство. Чичо и един от братята на дядо поспориха кой е най-добрият начин да успеят да вкарат сандъка. Най-накрая успяха. Погледнах Гилермо. Не знаех дали беше пред разплакване или пред разсмиване. Всяка от двете възможности беше добра. До нишата се приближи господин с шапка. Носеше шпакла и съд с цимент. Роднините му направиха място. Започна да закрива нишата. Всички наблюдаваха внимателно. Отдалечих се оттам. Запалих цигара. Изглеждаше ми прекалено порнографско да остана да гледам как зазиждат нишата. Гилермо ме последва. Родителите ми още не знаеха, че пуши, така че му дадох да си дръпне тайно.

 

         Върнахме се в дома на покойника: колите бяха там. Впечатли ме количеството млади хора, които стояха на вратата. Две момчета на осемнадесет години бяха умрели при катастрофа с кола онази нощ и погребението щеше да започне скоро. Имаше плачещи момичета, пушешщи момчета със сълзи в очите. Досрамя ме да ги гледам.

 

         Влязох в колата на един роднина, когото не познавах. Караше ни в дома на баба. Представях си, че ще идем всички в дома на дядо и баба ще направи кафе и всички ще седнат около масата в стаята, която бе пълна със снимки на баба и дядо, на братята ми и на братовчедите, и ще си припомнят дядо. Щях да помогна на баба да извади сладките и чашите. Щях да попитам онези, които не познавам, дали искат захар. Ще кажат, че дядо имаше своите неща, че животът е така и аз може да си спомня за припева на една песен на Хулио Иглесиас. Можеше да си помисля, че е гадна работа и да изляза на улицата да пуша. Помислих, че чичове ще се помирят, ще се прегърнат плачейки и всичко ще се нормализира. Щях да се запозная с племенниците си, да открия, че братовчед ми е симпатичен и че ни харесва една и съща музика. Не се случи нищо от това. Чичови се разотидоха всеки у дома си. Никой не дойде в къщата на баба, която сега изглеждаше по-голяма. Работните обувки на дядо още стояха на стълбището.
         Нашият влак тръгваше на следващия ден, малко преди обед. Щяхме да отидем в Ла Коруня с автобус. Имаше спирка много близко до гарата. Не е нужно да ни кара, каза татко на съпруга на сестра си. Влязохме вкъщи.

 

         Трябваше да нахраним кокошките. Баба слезе по стълбите и тръгна към задния двор. Мама каза да идем да й помогнем. Никога не бях правила това: отвращавах се от полето и всички полски работи, които имаха нещо общо с него. Когато бях малка, имаха даже крава в стопанския двор. Но от години единствените животни, които имаха, бяха зайци и кокошки. Дядо ме водеше да храня кравата, в действителност беше едно теленце. Аз се плашех от него и не понасях миризмата. Дори така отивах до него и приближавах ръката с храната до устата на телето.

 

         Баба отвори малка вратичка и ни помоли да й подадем една кофа. В нея имаше остатъци от храна: обелки от картофи и портокали, маруля и други такива. Баба се поклащаше, докато разхвърляше храната. После събра яйцата, които бяха снесли кокошките. Помоли ни с Гилермо да отидем за картофи. Искаше да приготви картофена тортиля за вечеря.
         - Има много време до вечеря - й каза мама.
         Но баба упорстваше да приготви няколко тортили. Изгубихме сума време, търсейки картофите. Нямаше картофи, но открихме шунката, която им бяхме донесли последната Коледа. Накрая видяхме картофите в един чувал, до вратата, която свързваше гаража с къщата.

 

         Татко си беше легнал. Не беше затворил очи през цялата нощ. Мама бе направила кафе и пушеше в кухнята. Беше загрижена.
         - Не може да остане тук сама - каза майка ми. - Тази къща е много неудобна: има прекалено много стълби, ваната е много опасна за нея.
         - Ще иде при Росита или при Лео - казах аз.
         - Или при нас - каза мама и направи гримаса.
         Татко влезе в кухнята. Баба беше в стаята си и изваждаше от гардероба дрехите на дядо. Нямаше мляко в хладилника, нито маруля, нито нищо за ядене.
         - Искате ли да се поразходите? - каза баща ми.
         Излязохме на улицата. Беше зима, но грееше слънце и още беше рано, за да се стъмни. В Галисия винаги се стъмва по-късно. Все още имахме колата на разположение. Беше на татковия брат. Щеше да дойде да я прибере по-късно. Под претекст, че отиваме за покупки, баща ми ни закара на един от своите плажове. Шосето минаваше фактически през гора, така че трябваше да чакаме, за да видим морето, макар да се надушваше много преди да пристигнем. Оставихме колата и слязохме пеша до едно от заливчетата. Въпреки че бях сигурна, че съм прекарала на онзи плаж много летни следобеди, ми се стори нов. Помислих си, че беше най-хубавият плаж, който съм виждала. Спомних си всички лета, които бяхме пракарали в Галисия. Спомних си за вълните и студената вода. И за футболните мачове. И че ми харесваше да плувам, въпреки че беше невъзможно да се плува по онези плажове навътре в морето. На пясъка имаше един рибар, подготвящ мрежи. Седнахме на брега, гледайки морето. Татко пушеше - той е неопитен пушач - и ни говореше за баща си. Разказа ни голямата част от случките, които вече знаехме: предизвикателствата на съседите, юмрукът, който нанесъл веднъж на някакъв тип. След малко родителите ми се проснаха и се оставиха зимното слънце да ги стопли. Брат ми гледаше съобщенията по мобилния си телефон. Тогава видях нещо в далечината, навътре в морето, нещо, което се движеше. Бяха делфини.
         - Видя ли онова? - попитах Гилермо, но не ми обърна внимание.
         Събудих баща си.
         - Папа, делфини са - му казах.
         - Знам, знам - отговори и отново се изтегна.
         Рибарят вече си беше отишъл и приливът беше на път да придойде.
         Останах загледана в делфините, скачащи в далечината. Никой друг не гледаше.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

1 Бенито Родригес Феро (Санта Мариня де Ланяс, 1925-2007), баща на Антон Кастро и дядо на Алома Родригес и на Даниел Гаскон, е роден в малко селце в повинция Ла Коруня, автономна облас Галисия. Израснал в многолюдно семейство на земеделци и животновъди, е принуден от осемгодишна възраст да чиракува в сесъдното село. Усвоява различни професии - кофражист, надничар по пътища и напоителни съоръжения, по строежи и ферми. Оставя невръстния Антон, жена си Кармен Кастро и другите деца и шест години е икономически емигрант в Швейцария през 60-те години - бръснар, градинар, зидар. Корав галисиец, любящо-строг баща, когото синът се е заел да описва в книга. - Б. пр. [горе]
2 Ла Коруня е столица на едноименната провинция в автономна област Галисия. Възлов пристанищен град на брега на Атлантическия океан, в северозапада на Иберийския полуостров, от 1563 до 1982 г. е бил галисийска столица. От 1983 г. официалното наименование на града е А Коруня, на галисийски. Двата градски плажа, Риасор и Орсан в заливчето Енсенада дел Орсан, са от едната страна на тесен провлак в центъра на града, а от другата, пристанищната, е устието на река Ла Коруня. - Б. пр.[горе]
3 Понтеведра е столица на едноименна провинция в автономна област Галисия. Разположен е на левия бряг на река Лерес при вливането й в разлятото устие на река Понтеведра в Атлантическия океан, пристанището на града е най-голямото в Галисия. - Б. пр.[горе]
4 Сантиаго де Компостела е столица на автономна област Галисия. Името на града идва от Свети Яков, който е погребан в катедралата на стария град, крайна точка на Пътя към Сантиаго, Ел Камино, на поклонници от различни краища към третото светилище на католицизма, наравно с Йерусалим и Рим. - Б. пр.[горе]

 

 

 

Алома Родригес, „Раздел запознанства“. Млади и красиви. Сарагоса: Чордика Едиториал, 2010.

 

Електронна публикация на 14. юни 2019 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]