Романът „История за любов и мрак“ излиза на иврит през 2003 г. и жъне небивал успех в Израел и по света. В част от еврейската общност обаче по традиция недолюбват Амос Оз, еврейския Толстой. И не заради художествени недостатъци или други естетически причини, а по чисто политическа линия. Защото живият класик проповядва мир с арабите и „воюва“ единствено за съществуването на две отделни държави - Израел и Палестина, с две отделни столици в общия разделен Йерусалим.
         „История за любов и мрак“ се разказва от дете. От малко момче, изведнъж попаднало в света на възрастните с голямата им култура, с голямата им политика, с необятните им любов и мрак. И най-вече с безкрайните им разговори за голямата култура и политика. Романът представя трагичната история на едно семейство, наглед нормално и щастливо, което обаче не устоява пред ужаса на съществуването през ХХ век. Това е историята на едно момче, което мечтае да стане не космонавт и не дори пианист, а книга, защото човекът - колкото и да е силен или талантлив - може да бъде унищожен, но книгата все ще остане някъде - било сред лавиците на Конгресната библиотека, или в някое затънтено селско читалище. Момчето живее сред книги, написани на десетина езика, с роднините си, които говорят на също толкова езици. И когато се опиташ да прозреш кое е то, отговорът идва сякаш на десетки различни езика - всеки път от нов ракурс, с нова вълна откровения, в нов емоционален нюанс.

         Сред страниците на романа като герои се разхождат действителни лица от недалечното минало - Шмуел Йозеф Агнон, Саул Черниховски, Йозеф Клаузнер, Натанияху - знаменити личности, родственици или семейни приятели на Амос Оз. Главна тема на разговорите с тях е еврейският език. В средата на ХХ век за повечето тамошни интелектуалци стремежът да се възстанови забравеният от всички иврит е бил въпрос на цялостно прераждане на еврейската нация, въпрос от първостепенна важност, сякаш мощният поток от нови думи би могъл да заличи миналото и да даде на ежедневието статут на нова месианска ера. По тази причина за малкия Амос чичо му - еврейският политик и публицист Йозеф Клаузнер, който измисля и създава нови думи, е почти Бог, Властелин на езика, комуто детето иска да подражава.
         В словото Амос Оз намира упование, лек за всичко преживяно, опрощение за бурните времена. С привидното повтаряне на думи и цели изречения авторът сякаш фиксира менливите образи, изскачащи при всеки завой в потока на паметта.
         „История за любов и мрак“ е пребогата на поезия и метафори, на драматизъм и комични ситуации, на провали и успех, на нещастни бракове и чудати характери. Допълнен от епични моменти, заплетени родословия, конкретни исторически реалии и интелектуални ребуси, романът представя на читателя пълнокръвна и всеобемна панорама на живота в Израел през 1940-те и 1950-те, а също и достоверна представа за Одеса в средата на ХІХ век.
         Последният роман на Амос Оз индиректно поставя и една твърде нетрадиционна за еврейската литература тема - за сливането и преобръщането на мъжкото и женското начало, загатнато чрез образи на по женски детайлно обрисувани мъже или на момче, обличано в рокли до 10-тата му година. В същото време откровено мъжкарските персонажи пламтят само от една страст - да станат велики учени. Така авторът прокрадва идеята, че еврейската култура в много отношения изостава от европейската и сравнително късно преживява проблеми, които са били актуални за останалия свят в началото и средата на ХХ век. Това наваксване, стремежът да не се отклони от световните тенденции навява реминисценции за едно изгубено време и внушава усещането за пожертваното поколение на смутното време, на прехода.
         Амос Оз повдига много въпроси, без да натрапва догматични отговори. Зад привидно биографичния стил и хронологичния прочит са стаени неочаквани откровения за лудостта на света, за силата на думите, за повторенията и сливането на началото и края.
         В многообразието на теми и сюжети, преплетени в повествованието, заслужава да отбележим още една нишка - тази на тъгата, която варира от строго интимна жал до мирова скръб. Разбира се, темата за Холокоста също не остава незасегната, но е представена по необичаен начин - чрез разговорите по кафенетата, чрез възклицанията на бабите и дядовците или в откровено библиофилските цитати.
         Целият роман е построен върху реконструкцията на спомена - така, както археолозите съживяват миналото от шепа камъни, авторът се опитва да възкреси своите мъртъвци, да хвърли светлина върху живота им, да ги запази. Единствената част от света, която остава невидима за нас, сме самите ние, смята Амос Оз. Можем да познаем себе си само чрез отражението си в огледалото на другите, което е като стъкълцата в тръбата на калейдоскопа - всеки път в нови и неочаквани комбинации. Затова всяка автобиографична книга - каквато в по-голяма или по-малка степен е „История за любов и мрак“ - представя многото различни лица на своя автор, съставени от парчетата спомени, от люшкането между минало и настояще, от играта между наивността и опита, от разминаването между образ и оригинал.
         В скоковете на паметта, в криволиците на съзнанието изплуват различни епизоди на раждане и смърт, на насилие и страдание, на любов и мрак. Финалът на романа по парадоксален начин утвърждава идеята за необходимата жертва, за да продължи животът, и този парадокс като че ли най-добре е изразен с думите на бабата към малкия Амос: „Ако нямаш повече сълзи, тогава не плачи. Смей се.“

---

Настоящият предговор към романа „История за любов и мрак“ на Амос Оз е предоставен от Издателство „Милениум / New Media Group Ltd“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Милениум / New Media Group Ltd“!