Андрю Уайт
Музей на модерното изкуство. Ню Йорк

И аз на възрастта й бях и опната върху тревата
познах отвесно слънце над пресъхнало зелено,
палеща тишина, в която се загръщах
и неочакван бриз - суров навярно - предвестяващ,
раняващ слепоочията ми.
                         С нейна възраст бях. Обърнах се
разстроила се, несъмнено, накъм себе си,
за да огледам къщата си, вдигната на склона -
с прояждащия фустата ми молец в гардеробите,
без дори да мога да изтръгна капка
от сока на глицинов клон.
                         Обърнах се,
обърквайки си името, за да спася дома си,
макар в една картина да съм още, само чакаща,
че ще довършат тила ми дивите гъски.