Докторите ми бяха казали, че възстановяването ми зависи изцяло от стриктното спазване на режим и най-вече от здравия и достатъчен нощен сън. Да работя до три и половина посреднощ не беше много умно от моя страна, но истината е, че бях така погълнат от синята тетрадка, че забравих за времето, и когато се мушнах в леглото до Грейс в четири без петнайсет, си дадох сметка, че по всяка вероятност ще трябва да платя висока цена за това свое прегрешение. Може би с нови кръвотечения от носа, нови разтрепервания или продължително и силно главоболие - нещо, което щеше да ме извади от строя и със сигурност да влоши състоянието ми на следващия ден. Но, когато отворих очи в девет и половина, не се чувствах по-зле от обичайното. Може би не почивката е моят лек, казах си тогава, а работата. Може би писането е лекарството, което ще ме изправи на крака.
         Глътнах четирите хапчета, които взимах всяка сутрин със закуската, пийнах кафе, хапнах малко препечен хляб, тръгнах към дъното на коридора и отворих вратата на кабинета си. Исках да продължа с историята поне до обяд. След това се канех да изляза и да отида до магазина на Чанг не само, за да взема тиксо за Грейс, но и да изкупя всичките португалски тетрадки, които са останали. Независимо че не бяха сини. Черни, червени и кафяви щяха да ми свършат същата работа, исках да имам колкото е възможно повече от тях. Не точно в момента, така си мислех, но ми се щеше да си имам за бъдещи проекти и колкото повече отлагах да отида до книжарницата на Чанг, толкова по-голяма ставаше опасността да се свършат.
         До този момент писането в тетрадката на Чанг ми беше доставяло неимоверно удоволствие - едно особено, извисяващо ме чувство на удовлетворение. Думите се лееха, сякаш някой ми диктуваше, сякаш записвах словата на глас, който ми говореше с кристалния език на сънищата, кошмарите и крилатите мисли. Сутринта на 20 септември обаче, два дни след въпросния ден, гласът ненадейно секна. Отворих тетрадката и когато погледнах страницата пред себе си, разбрах, че съм изгубен и че вече изобщо не разбирам какво правя. Бях пъхнал Боуен в стаята. Бях заключил вратата след него, бях угасил осветлението му и сега нямах абсолютно никаква представа как да го извадя оттам. Сещах се поне десетина решения на ситуацията, но всички ми се струваха банални, изтъркани и страшно тъпи. Да вкарам Ник в капана на подземното радиационно скривалище - в началото това ми изглеждаше страхотна идея; едновременно ужасяваща и загадъчна, не подлежаща на никакво разумно обяснение и затова не исках да се лишавам от нея. Но след като веднъж бях подкарал разказа си в тази посока, всъщност се бях отклонил от предварителния замисъл на упражнението. Героят ми вече не следваше стъпките на Флиткрафт. Хамет приключва притчата си с един неочаквано комичен обрат и макар да съдържа известна доза неизбежност в себе си, неговият край ми изглеждаше малко нагласен според моите разбирания. След като година-две се влачи по течението, Флиткрафт се озовава в Споукейн и си взима жена, която е почти двойник на неговата първа съпруга. Както казва Сам Спейд, докато разказва случката на Бриджид О'Шонеси: "Според мен той така и не беше разбрал, че фактически се е влял в същия коловоз, от който се бе измъкнал чрез бягството си от Такома. Да си призная, това именно ми допадна най-много в цялата история. Първо се приспособява към падащите греди, а когато спрат да падат, се приспособява към непадането им." Хитро, симетрично и иронично - но не достатъчно силно за историята, която аз исках да разкажа. Останах пред писалището си повече от половин час с писалка в ръка, но не написах нито дума. Може би това е имал предвид Джон, като спомена за „жестокостта“ на португалските тетрадки. Тръгваш с летящ старт, летиш известно време, носиш се на крилата на собственото си усещане за неограничени възможности, нещо като Супермен на духа, който пори синьото безоблачно небе, а пелерината плющи зад гърба му, докато в един момент най-неочаквано се разбиваш в земята. След толкова вълнение и самозалъгване (признавам си, до такава степен, че дори започнах да си мисля как мога да развия разказа в цял роман, което щеше да ми даде възможност да поспечеля малко пари, да си възвърна самочувствието вкъщи и да започна отново да се изправям на крака), се почувствах засрамен и отвратен от себе, задето бях позволил на трийсетина набързо нахвърляни страници да ме подлъжат, че нещата вече са се обърнали в моя полза. Всичко, което бях успял да постигна, е да се напъхам натясно в ъгъла. Може би имаше начин да се измъкна, но за момента не виждах такъв. Единственото, което се мержелееше пред очите ми тази сутрин, беше моят нещастен герой, който кибичеше в тъмното подземие и чакаше някой да го спаси.
         Този ден времето беше топло, около шейсет градуса (по Фаренхайт. - Б. пр.), но отново се бяха появили облаци и когато излязох от апартамента в единайсет и половина, по всичко личеше, че ще завали. Но не се върнах за чадъра си. Едно изкачване на три етажа щеше много да ме измори, затова реших да рискувам, осланяйки се на шанса, че дъждът няма да ливне преди да се върна.

         -------------------------------------------------------------------------------------

         Тръгнах бавно по Корт Стрийт и почувствах как отмалявам от снощното будуване, усетих нещо като предишната си замаяност и объркване. Минаха цели петнайсет минути преди да успея да стигна пресечката между Каръл Стрийт и Президент. Магазинът за поправка на обувки беше отворен, точно както беше и в събота сутринта, също и винарната, която се намираше две сгради по-надолу, но магазинът между тях беше празен. Само преди четирийсет и осем часа Чанг си въртеше бизнеса тук преспокойно, имаше красиво аранжирана витрина и богат избор от канцеларски материали, ала сега, за мое най-голямо учудване, всичко това беше изчезнало. Огромна решетка с катинар закриваше цялата му фасада, а когато надникнах през ромбовидните й отвори, видях малък, написан на ръка лист, който беше окачен отпред: Дава се под наем. 858-1143.
         Бях страшно озадачен и останах на място известно време, загледан в празното помещение. Толкова ли зле е вървял бизнесът, че Чанг е решил на бърза ръка да си събере партакешите и да се омете? Дали беше разтурил всичко в пристъп на отчаяние и пълно поражение, пренасяйки целия си инвентар в рамките на един-единствен уикенд? Не ми изглеждаше възможно. За миг-два се почудих дали пък не си бях въобразил, че съм бил в "Хартиения храм" в събота сутринта и времевата последователност така да се е объркала в главата ми, че да си спомням нещо, което всъщност се е случило много преди това - не преди два дни, а, да речем, преди две седмици или два месеца. Влязох във винарната и се разговорих с човека зад тезгяха. За щастие той също беше учуден като мен. Магазинът на Чанг си бил тук в събота, така ми каза, бил си на мястото и когато той тръгнал да си върви към седем.
         - Сигурно го е събрал същата нощ - предположи той, - или вчера. Аз не отварям в неделя. Поговори с Рамон - той е по неделите. Когато пристигнах тази сутрин, мястото беше празно. Искаш нещо странно, приятелю, ето ти, на това викам аз странна работа. Като с вълшебна пръчка, замахва магьосникът и пуф!, китаецът го няма.
         Купих тиксото от друг магазин и после тръгнах към заведението на Ландолфи, за да си взема цигари (пел-мел, в чест на покойния Ед Виктъри), както и вестници, които да изчета, докато обядвам. На половин пресечка от магазинчето за сладки, имаше едно място, което се наричаше "При Рита" - малко, шумно кафене, където бях убивал времето си почти през цялото лято. Не бях идвал тук от месец и с голямо удоволствие установих, че келнерката и мъжът на бара не ме бяха забравили, защото и двамата ме поздравиха мило като прекрачих прага. Както се бях скапал тоя ден, фактът, че не ме бяха забравили, ми повдигна духа. Поръчах си, както обикновено, препечен сандвич със сирене и заседнах над вестниците. Първо "Таймс", после "Дейли нюс" за спортните коментари (любимите ми "Метс" бяха загубили и двата мача в неделя срещу "Кардиналите") и най-накрая "Нюсдей". Точно тогава бях голям спец по губене на време и тъй като работата ми все едно беше в застой и нищо неотложно не ме чакаше вкъщи, не бързах да ставам, особено след като дъждът вече ливна, а на тръгване, така и не се наканих да изкача стълбите обратно, за да си взема чадъра.
         Ако обаче не бях останал в „При Рита“ толкова дълго, като си поръчах втори сандвич и трета чаша кафе, нямаше да мерна онази статия, която беше напечатана в края на трийсет и седма страница на "Нюсдей".

         ...................................................................................................................

          Бебе, родено в клозет, и изхвърлено на боклука

         Силно дрогирана, двайсет и двегодишна жена, за която се твърди, че била проститутка, родила в клозета на приют в Бронкс, после хвърлила бебето си в боклукчийската кофа отвън, заявиха от полицията вчера.
         Жената, твърдят от полицията, правила секс с някакъв мъж в един часа през нощта, когато излязла от стаята на площад Сиръс № 450 и влязла в тоалетната да си допуши дрогата. Докато седяла върху тоалетната чиния, жената усетила, че водата й изтича, "почувствах, че нещо излезе от мен", цитира я сержант Майкъл Райън.
         Но от полицията твърдят, че жената - здраво надрусана - очевидно не си дала сметка, че ражда.
         След двайсетина минути обаче забелязала мъртвото дете в клозетната чиния, завила го в един пешкир и го изхвърлила в боклукчийската кофа отвън. После се върнала при клиента си и продължила да прави секс с него, твърди Райън. След това обаче между двамата избухнал скандал за пари и, както информират от полицията, в един и петнайсет през нощта тя намушкала клиента си с нож в гърдите.
         Полицията казва, че жената, идентифицирана като Киша Уайт, се скрила в апартамента си на Сто и осемдесет и осма улица. По-късно Уайт се върнала при кофите и извадила оттам бебето си. Една съседка обаче я видяла да се връща и се обадила в полицията.

---

^* Книгата предстои да излезе с марката на Издателство „Колибри“.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от романа!