Балаж Дьоре (1951, Будапеща): член-учредител на неконвеционалните писателски обединения „Дихание“, „Йорлеи“, Сдружение на белетристите и др., през 1985 г. става секретар на Кръга на младите писатели „Атила Йожеф“, редактор на годишниците „Уйхолд“ и на списание „Изход 84“. Автор на стихосбирките „Ръкописът на набожния игумен Пафнутий“ (1982) и „Прекъснах един роман“ (2004), както и на множество белетристични творби, между които „Всеки да потърси своята смърт“ (1993), „Илюзията на назоваването“ (1996), „Книга на блажените“ (2001), „Баща на мъртвите“ (2003), „Приятелят на баща ми“ (2006). Носител на литературните отличия „Милан Фющ“ (1997), „Про Литература“ (2004), „Атила Йожеф“ (2005) и др.
„Баща на мъртвите“ е смятана за една от най-добрите белетристични творби на Дьоре и на европейската патерналистична култура. „Романът за бащата не е литературен вид, ала бащата, това е вид. В европейската култура бащата е основополагащ вид. Все се говори за бащата, това е една патерналистична култура...“ – твърди литературният корифей Петер Естерхази. Творбата съхранява езиковия пуританизъм и микрореалистичната прецизност на епичната Геза-Отликова проза, същевременно на езиково равнище, въпреки консерватизма си, привнася обновителни елементи. Дните на траур и реминисценции принуждават наратора отново и отново да извиква в паметта си личността и житейската история на бащата, придавайки им ново тълкувание; да извърши преоценка на познанията и пластовете от спомени, които от синовна позиция му позволяват да надникне в миналото, и които в светлината на тайните дневници на бащата търпят значителна промяна. Книгата е история на това двойнствено разследване: вътрешните случвания в намерените пост мортем дневници драматично пренаписват спомените на наративния Аз. Интровертната фигура на бащата, противоречивата му личност са изобразени пластично под „острите прожектори на съчувствието“ – давайки свидетелство за една епоха, за която и до днес не се знае достатъчно. Балаж Дьоре вае спомен за бащата с безмилостна прецизност и сдържана емоционалност, без да звучи дидактично или натрапчиво сантиментално. Умеят го само значимите писатели.
|