На Висенте Алейсандре

Носталгичността на слънцето по покривни тераси,
по стената от цимент с гълъбов цвят -
въпреки това тъй изразителен - и неочакваният
студ, който направо втриса.

Сладостта, топликът насаме на устните
насред улицата толкова позната
като някакъв голям салон, където да се стичат
далечни множества като любими същества.

И най вече замаяността на времето,
големият отварящ се навътре зев в душата,
докато горе обещания изплуват
и прималяват, като че са пяна.

Това е без съмнение моментът да помисля,
че фактът да си жив изисква нещо,
навярно героизми - или стига, просто,
някакво скромно обикновено нещо,

чиято корица от земна материя
да обработя между пръстите, с мъничко вяра?
Думи, например.
Родови думи, небрежно изразходвани.