Няма нищо толкова приятно като стая
за двама, когато не се и обичаме прекомерно вече,
извън града, в някой спокоен хотел,
и съмнителни двойки, и хлапе с ганглии,

ако не е това леко усещане
за нереалност. Нещо като лятото
в къщата на моите родители, отдавна,
като пътуване с влак нощем. Викам те

за да ти кажа, че не казвам нищо,
за което да не знаеш, или може би,
да те целуна бегло
по самите устни.

Оставила си балкона.
Стъмена е стаята,
докато ласкаво се гледаме, с неудобството
да не чувстваме тежестта на три години.

Всичко си е същото, изглежда,
че не е било вчера. И носталгичният вкус,
който мълчанията слагат на устните,
навярно ни подвежда към объркване

в чувствата ни. Но не
без някоя уговорка, защото отдолу
нещо притегля по-силно и е (за да го кажем
може би по начин по-малко неточен)

трудно да си спомним, че се обичаме,
ако не е с известна неправдоподобност, и съботата,
която е днес, остава тъй близко
до вчера, в последния час и до

завчера
сутринта...