Манйевуц, Манйевуц – това име се въртеше в главата на доктор Бонц от сутринта, даже и тогава, когато след работа, на път за вкъщи, стоейки върху ескалатора на метрото, вече приближаваше към изхода. Името се загнезди у него в момента на събуждането му и оттогава не можеше да се освободи. Манйевуц или Манйевутц: може да се пише и по различни начини. В звученето му има нещо арменско, навярно заради окончанието вуц или вутц, с него напомня за известната фамилия Ишекутц. Ама и това е вярно, че за човек лаик Манйе е някак по-арменско от Ише, както и вуц от кутц. Да де, ама дявол знае. Та значи: Манйевуц.
Междувременно Бонц се беше загледал разсеяно в лицата на слизащите по съседния ескалатор надолу. Глупаво, унизително положение, нещо като принудителен оглед. Трябва да беше по средата на пътя, когато сред слизащите зърна едно лице. Не след дълго се намериха един срещу друг, тогава Бонц се надвеси над преградата и се провикна – Шорбан! Шорбан!
Лицето, което се движеше в противоположна посока по ескалатора стреснато вдигна глава и кисело се втренчи в Бонц. Може и да не го позна веднага, но като видя, че Бонц хуква след него, т.е.: разблъсквайки пътниците и вземайки стъпалата две по две, забързано се провира нагоре, за да го настигне някак си, и той самият, бутайки се, забърза надолу. Трябва да е объркал нещо конците с доктор Бонц.
Когато Бонц най-сетне стигна до горната площадка, без да му мисли прескочи въжето, което разделя пристигащите и заминаващите, и докато контрольорите напразно викаха след него от остъкления си кафез, че без да е пуснал монета, неправомерно, иска да използва обществения транспорт, той обезумяло се провираше надолу сред слисаните пътници. Както и да се погледнат нещата, онзи Шорбан, който също си бе плюл на петите, имаше цял ескалатор преднина. Докато Ламош да слезе на перона, че и да се подхлъзне едно хубаво по гладкия мраморен под, от дясната страна тъкмо тръгна една композиция. Сред пътниците, чакащи на левия перон, никой даже и не приличаше на този, когото търсеше. Бонц смъкна шапката от главата си и ядосано я смачка. Приглади с ръка челото си. Трябваше да е разбрал, че постъпи необмислено, когато по такъв гръмък начин привлече вниманието към себе си; колко по-целесъобразно щеше да бъде, ако поемайки известен риск, тихо се беше промъкнал след него, тогава може би щеше да го намери тук, сред пътниците, които чакаха на левия перон. А така Шорбан, навярно независимо от пътната си цел, е скочил в една от вратите на първата пристигнала композиция, заврял брада в яката си, се е скрил сред пътниците в скъпи кожуси и е изчезнал, вероятно завинаги. Нехранимайкото.
Бонц повъртя в ръцете си шапката, после взе да я почуква отвътре, за да си възвърне формата. Сложи я на главата си и тръгна към ескалатора. Наистина, нямаше какво да се направи. – Да му се не видяло – процеди през зъби.
Едва беше тръгнал нагоре с ескалатора и пак му дойде на ум Манйевуц. И това си е една проклетия. Случва се какво ли не, както сега например тоя злополучен случай Шорбан. А оня вътрешен глас повтаря ли повтаря с всеки удар на сърцето му: Манйевуц, Манйевуц. Или Манйевутц. Зависи от това кой как го пише.
|