Искам да благодаря на божествения
лабиринт на последствията и причините
за многообразието на създанията,
които устройват тази изключителна самобитна вселена,
за разума, който не престава да мечтае
за план на лабиринта,
за лицето на Елена и постоянството на Одисей,
за любовта, която ни оставя да видим другите
както ги вижда божествеността,
за твърдия диамант и волната вода,
за алгебрата, палат от съвършени кристали,
за мистичните монети на Ангелус Силезиус,
за Шопенхауер,
който навярно е разшифровал вселената,
за блясъка на огъня,
който никое човешко същество не може да гледа без древно удивление,
за махагона, кедъра и сандаловото дърво,
за хляба и солта,
за тайнството на розата,
която пръска багри и която не ги вижда,
за известни навечерия и дни на 1955 година,
за коравите говедари, които в равнината
подкарват животните и зората,
за утринта в Монтевидео,
за изкуството на приятелството,
за последния ден на Сократ,
за думите, които през едно здрачаване се казаха
от един кръст към друг кръст,
за онзи сън на Исляма, който обхваща
хиляда нощи и една нощ,
за онзи друг сън с преизподнята,
с кулата на огъня, който пречиства
и с райските сфери,
за Сведенборг,
който говорел с ангелите по улиците на Лондон,
за потайните и незапомнени реки,
които се преливат една друга в мене,
за езика, който, векове преди, съм говорел в Нортумбрия,
за меча и арфата на саксонците;
за морето, което е сияеща пустиня
и шифър за неведоми за нас неща,
за словесната музика на Англия,
за словесната музика на Германия,
за златото, което сияе в стиховете,
за епичната зима,
за заглавието на книга, която не съм чел: Gesta Dei per Francos,
за Верлен, невинен като птиците,
за кристалната призма и топуза от бронз,
за раетата на тигъра,
за високите кули на Сан Франциско и на остров от Манхатън,
за утринта в Тексас,
за онзи севилец, който съчини Моралното Послание
и чието име, както би предпочел, не знаем,
за Сенека и Лукан, от Кордова,
които преди испанския са написали
цялата испанска литература,
за геометричния и дързък шах,
за костенурката на Зенон и картата на Ройс,
за целебния мирис на евкалиптите,
за езика, който може да имитира мъдростта,
за забравата, която заличава или изменя миналото,
за навика,
който ни повтаря и ни утвърждава като огледало,
за утринта, която ни отстъпва илюзията за начало,
за нощта, тъмата й и астрономията й
за ценността и щастието на другите,
за родината, почувствана в жасмините
или в стар меч,
за Уитман и Франциск от Асизи, които вече са написали поемата,
за факта, че поемата е неизчерпаема
и се смесва със сбора на създанията,
и няма да стигне никога до последния стих
и се променя според хората,
за Франсис Хаслъм, която помоли за прошка децата си,
че умира толкова бавно,
за минутите, които предшестват съня,
за съня и смъртта,
онези две скрити съкровища,
за съкровените дарове, които не изреждам,
за музиката, тайнствена форма на времето.

върни се | продължи