След малко ще зачетеш новия роман „Ако пътник в зимна нощ“ на Итало Калвино. Отпусни се. Съсредоточи се. Отърси се от всяка друга мисъл. Остави околния свят да се разтвори в нищото. Вратата по-добре я затвори, оттатък телевизорът е постоянно включен. Кажи си веднага, кажи на другите: „Не, не желая да гледам телевизия!“ Повиши тон, ако не ти обръщат внимание: „Чета! Не искам да ме безпокоят!“ Може би не са те чули в тази залисия, кажи им го по-силно, извикай: „Започвам да чета новия роман на Итало Калвино!“ Ако пък не щеш, не се обаждай, дано просто те оставят на мира.
         Заеми най-удобното положение – седнал, проснат, сгушен, излегнат. Излегнат по гръб, на хълбок, по корем. На фотьойл, на диван, на люлеещ се стол, на шезлонг, на отоманка. На хамак, ако имаш хамак. На леглото, разбира се, или в леглото. Можеш и да виснеш с главата надолу, в йогистка поза. С обърната книга, естествено.
         Известно е, че идеалното положение за четене така и не се намира. Някога хората четяли на крак, пред пюпитър. Били навикнали да стоят прави, без да шавват. Така си почивали, като се уморели да яздят. Досега никому не е хрумвало да чете на кон, но ето че идеята да четеш на седлото, с книга, облегната върху гривата на коня и евентуално прикрепена към ушите му с нарочно приспособление, изведнъж ти се струва привлекателна. Сигурно е много удобно да се чете с нозе в стремената – отлепянето на нозете от земята е първото условие за наслада от четенето.
         Е, какво чакаш? Опъни крака, вдигни стъпалата си на възглавничка или две, на страничните облегалки на дивана, на подлакътниците на фотьойла, на чаената масичка, на писалището, на пианото, на географския глобус. Преди това си свали обувките. Но само ако искаш да отлепиш нозе от земята, ако не, обуй ги отново. Хайде сега, недей да стърчиш там с обувки в едната ръка и книга в другата. Настрой осветлението така, че да не ти измори зрението. Направи го незабавно, защото, щом четенето те погълне, мърдане няма да има. Гледай страницата да не остава в сянка – гмеж от черни букви на сив фон, неотличими като мише котило. Внимавай и да не я изложиш на сноп ослепителна светлина, която да рикошира о жестоката белота на хартията и да наяде сенките на знаците като южно пладне. Постарай се да предвидиш отсега всичко, което ще ти помогне да не си прекъсваш четенето. Цигарите да са в обсега на ръката ти, ако пушиш, както и пепелникът. Друго ли те притеснява? Малка нужда? Е, ти си знаеш.
         Не че очакваш нещо конкретно от конкретно тази книга. Ти по принцип си човек, който вече нищо отникъде не очаква. Толкова много са онези, по-млади или по-стари от теб, които живеят в очакване на изключителни изживявания – от книгите, от хората, от пътешествията, от събитията, от всичко, което им готви утрешният ден. Не и ти. Ти знаеш, че най-доброто, което може да те сполети, е да избегнеш най-лошото. Това е изводът, до който си стигнал както в личния си живот, така и в по-общ, даже световен план. А книгите? Така, именно защото си го изкоренил във всички други области, смяташ, че поне в тяхната ограничена сфера ти се полага младежкото удоволствие от очакването – тук може да ти провърви или не, но рискът от разочарование не е голям.
         И тъй, видял си във вестника, че е излязла „Ако пътник в зимна нощ“, новата книга на Итало Калвино, който нищо не е публикувал от години. Прескочил си през книжарницата и си купил романа. И с право.
         Още от витрината забелязваш корицата с търсеното заглавие. Устремен към тази визуална стръв, си проправяш път в магазина през барикадите от Никога Нечетени Книги, които те поглеждат свъсено от плотовете и рафтовете в опит да ти вземат страха. Но ти знаеш, че не бива да допускаш да те сплашат, че сред тях се простират с хектари и хектари Книгите Които Спокойно Можеш Да Не Прочетеш, Книгите Които Стават За Всичко Само Не И За Четене и Книгите Неразгръщани Но Вече Познати Поради Принадлежността Си Към Категорията На Прочетеното Далеч Преди Да Е Било Написано. И така, преодоляваш първия пояс от укрепления и те връхлита пехотата на Книгите Които Охотно Би Прелистил Ако Разполагаше С Още Няколко Живота Но За Съжаление Дните Ти На Тоя Свят Са Броени. С чевръста маневра ги прескачаш и се озоваваш посред фалангите на Книгите Които Възнамеряваш Да Прочетеш Но Не И Преди Някои По-Наложителни, Прекалено Скъпите Книги Които Би Могъл Да Изчакаш И Да Купиш Като Ги Пуснат На Половин Цена, Прекалено Скъпите Книги Отложени За Когато Излязат В Джобен Формат, Книгите Които Можеш Да Помолиш Някой Да Ти Заеме, Масово Четените Книги Които Имаш Чувството Че И Ти Си Чел. Отбиваш атаката им и се придвижваш под кулите на укреплението, където отпор дават Книгите Които От Сума Време Се Заричаш Да Прочетеш, Книгите Които От Години Търсиш И Не Намираш, Книгите Посветени На Нещото С Което Се Занимаваш В Момента,

         Книгите Които Искаш За Да Са Ти Подръка Постоянно,
         Книгите Които Ти Се Ще Да Си Заделиш За Прочит Примерно Това Лято,
         Книгите Които Ти Липсват За Окомплектуване На Поредици В Твоята Библиотека,
         Книгите Които Пораждат У Теб Внезапно Трескаво И Необяснимо С Думи Прости Любопитство.
         Ето че успя да сведеш легионите до множество, което, колкото и да е обемно, все пак се състои от краен брой елементи. Въпреки че относителното ти облекчение от това обстоятелство скоро е нарушено от засадата на Четените Преди Сто Години Книги Които Подлежат На Незабавно Препрочитане редом с Книгите Които Винаги Си Се Правил Че Си Чел И Е Крайно Време Да Се Стегнеш И Да Прочетеш Наистина.
         Оставяш ги зад гърба си с чевръсто криволичене и със скок проникваш в цитаделата на Новите Книги Чийто Автор Или Тема Те Влече. Вече във вътрешността на тази твърдина, едва смогваш да направиш пробив в редеците на защитниците, като ги разделяш на Нови Книги С Вехти Автори Или Теми (за теб или като цяло) и Нови Книги Със Съвършено Неизвестни Автори Или Теми (поне за теб) и преосмисляш притегателната им мощ от гледна точка на твоите желания и нужди от ново и вехто (новото, което търсиш във вехтото, и вехтото, което търсиш в новото).
         Правиш, струваш, прехвърляш набързо заглавията на изложените в книжарницата издания и се насочваш към купчина от „Ако пътник в зимна нощ“, ухаещи на свежо мастило, гребваш една бройка и я занасяш на касата, където да узаконят правото ти на собственост над нея.
         Хвърляш последен копнежен поглед към книгите наоколо (по-точно книгите са се вперили в теб с копнежния вид на кучета, които от клетките на общинския кучкарник гледат как техен бивш другар се отдалечава, воден на каишка от дошлия му да го спаси стопанин) и излизаш.
         Току-що отпечатаната книга ти доставя специално удоволствие - не просто си се сдобил с нея, а със самата нейна новост. Тя може да се окаже просто новостта на прясно изфабрикувана вещ, хубостта на младо животно, с която се кичат дори и книгите и която трае, докато обложките им не вземат да пожълтяват, було от смог не полегне върху обрезите и гръбчетата им не се разбридат по ъглите в бързата есен на библиотеките. Не, ти винаги се надяваш да се натъкнеш на същинската новост, която и след първия път да остане такава, завинаги. Щом прочетеш едва излязлата книга, ще си присвоиш нейната новост от първия миг, без да ти се налага да вървиш подире й, да я догонваш. Дали това е лелеяният случай? Никога не се знае. Да видим как започва.
         Вероятно още в книжарницата си запрелиствал книгата. Или не си могъл, защото е била обвита в целофанения си пашкул? Сега си вече в автобуса, прав сред хората, полюшваш се, хванал дръжката с една ръка, и тръгваш да развиваш пакета със свободната, с малко маймунски движения: маймуна, която иска хем да си обели банана, хем да не падне от клона. Внимавай де, ръгаш с лакти съседите, поне се извини, ако не друго.
         Може пък книжарят да не ти е опаковал томчето и да ти го е дал в плик. Това ти опростява задачата. Седиш си зад волана на колата, на светофара измъкваш книгата от пликчето, раздираш прозрачната й обвивка, зачиташ първите редове. Помита те лавина от клаксони, светнало е зелено, пречиш на движението.
         На работното си място уж небрежно намърдваш романа сред служебните бумаги, по някое време бутваш встрани някаква папка и той лъсва пред очите ти, отваряш го разсеяно, облакътяваш се на масата, подпираш слепоочия със свити в юмруци ръце и добиваш вида на съвестен изследовател на преписки, но всъщност това, което разучаваш, са първите страници на романа. Полека-лека наместваш гръб на облегалката, вдигаш книгата на нивото на носа си, накланяш стола и запазваш равновесие върху задните му крака, издърпваш едно странично чекмедже на бюрото, за да си сложиш краката отгоре, положението им при четене е от изключителна важност, изпружваш пищялки през плота, над непрошнурованите преписки.
          Да де, но не ти ли се струва неуважително? Неуважително, естествено, не към твоята работа (никой не е тръгнал да ти преценява коефицента на професионална полезност; приемаме, че длъжността ти е подобаващо внедрена в системата на непроизводителните дейности, която заема огромен дял от националното и световното стопанство), а към книгата. Толкова по-зле, ако спадаш - било по принуда, било по призвание - към хората, за които "работа" ще рече "сериозна работа", вършене - било целенасочено, бело неволно - на нещо необходимо или поне не безполезно за тях самите и за останалите. В такъв случай книгата, донесена на работното място като своего рода амулет или талисман, те излага на периодични изкушения, няколкосекундни откъсвания от основния предмет на твоето внимание, бил той перфоратор на електронни карти, котлони за печка, командни лостове на булдозер или пациент, опнат на операционната маса с разкрити вътрешности.
         Въобще за предпочитане е да обуздаеш нетърпението си и да отложиш отварянето на книгата за вкъщи. Сега може. Вече си в твоята стая, необезпокояван, отгръщаш на първата страница, не, на последната, най-напред искаш да видиш колко е дълга. Не е от най-дългите, слава Богу. В дебелите романи, дето ги пишат в наши дни, има нещо парадоксално - след като измерението време се срина на парчета, вече не можем да живеем или мислим другояче, освен във времеви откъслеци, всеки от които се отдалечава по собствена траектория и моментално изчезва. Времева последователност сега се намира само в романите от епохата, когато времето, от една страна, вече не е било статично, но от друга - още не се е било разпаднало. Тази епоха е траяла има-няма сто години. И толкоз.
         Въртиш книгата в ръце, преглеждаш изреченията на задната й корица, на подгъва, общи приказки, които не казват кой знае какво. По-добре е така: да няма послание, което нахално се налага над прякото послание на самата книга, над онова, което на теб се полага да изцедиш от нея, все едно дали е малко, или много. Разбира се, цяото това навъртане около текста, околовръстното четене преди вътрешното четене, е част от насладата от новата книга. Ала и то, като всички предварителни наслади, не бива да се проточва, понеже функцията му е само да те подготви за по-съществената наслада от консумацията, тоест - прочита на романа.

---

Романът e на книжния пазар с марката на Издателство „Колибри“ и може да бъде закупен с голяма отстъпка от сайта на Издателството - www.colibri.bg !