Първото усещане,
което тази книга би трябвало да внуши, е онова, което аз изпитвам, когато
чувам звъна на телефона - казвам би трябвало, защото ми се струва, че написаните
думи могат само отчасти да го предадат: не е достатъчно да се каже, че
аз отхвърлям, бягам от този агресивен и застрашителен повик; изпитвам някаква
неотложност, нетърпимост, принуда, която ме кара да се подчиня на зова
на този звън, втурвайки се да му отговоря, макар да съм убеден, че това
ще ми донесе само мъки и неприятности. Не мисля, че е подходящо да се опише
това душевно състояние и чрез някаква метафора, например разкъсващата болка
от стрела, която прониква в голата плът на бедрото ми. И то не защото с
едно въображаемо усещане не може да се предаде едно познато усещане, тъй
като вече никой не знае какво точно изпитва човек, когато е ранен от стрела,
макар всички да мислим, че лесно можем да си го представим; не, чувството,
че си незащитен, без закрила срещу нещо, което те поразява от далечни
и непознати пространства, важи напълно и за звъна на телефона; категоричната
и неумолима безпощадност на стрелата изключва умислите, намеците, колебанията
в гласа на някого, когото не виждаш, макар че още преди да е казал и една
дума, вече можеш да предвидиш ако не онова, което ще каже, то поне реакцията,
която то ще предизвика у теб. Най-добре би било книгата да започне, пораждайки
чувство за пространство, изцяло запълнено от моето присъствие, защото наоколо
няма нищо друго освен безжизнени вещи като например телефона; пространство,
което като че ли не може да съдържа нищо друго освен мен и е затворено
в моето понятие за време. А после да породи чувство за прекъсване на последователността
във времето, за пространството, което не е същото, тъй като е запълнено
от звъна, и за моето присъствие, което вече не е същото, тъй като е подчинено
на волята на тази вещ, която зове. Книгата би трябвало да започне, пресъздавайки
всичко това, но не като единично явление, а като разпростиране във времето
и в пространството на този звън, който разкъсва последователността на пространството,
на времето и на волята.
Може би е погрешно
да се създава впечатлението, че аз и телефонът по принцип сме затворени
в едно ограничено пространнство като например дома ми, тъй като аз бих
искал да изразя отношението си към безбройните телефони, които звънят;
телефони, които може би не зоват мен, които нямат никаква връзка с мен
- но фактът, че аз мога да бъда призован по някой телефон, и достатъчен,
за да направи възможен или поне мислим факта, че мога да бъда призован
по всички телефони. Когато например телефонът звъни в съседната къща, аз
веднага се питам дали не звъни в дома ми - съмнение, което се оказва неоснователно
и все пак оставя някаква следа, тъй като може да се предположи, че всъщност
звънят именно в дома ми, но поради грешка в номера или преплитане на връзките
звъни телефонът у съседите, още повече, че там няма никой и телефонът продължава
да звъни. В съответствие с ирационалната логика, която звънът винаги пробужда
у мен, тогава си мисля: може би наистина е за мен, може би съседът е у
дома си, но не отговаря, защото го знае, може би и онзи, който звъни, знае,
че звъни на погрешен номер, но го прави нарочно, за да ме държи в такова
напрежение - на него му е ясно, че не мога да са обадя, макар да съм убеден,
че трябва да се обадя.
Или пък безпокойството,
когато току-що съм излязъл от дома си и чувам телефона да звъни в моя или
може би в нечий чужд апартамент, втурвам се назад, пристигам запъхтян от
тичането по стълбите, а телефонът мълчи и никога няма да разбера дали са
търсили мен.
Или пък когато
вървя по улицата и чувам да звънят телефони в чужди домове: дори когато
съм в чужди градове, в градове, където никой не знае, че съм, чуя ли да
звъни телефон, всеки път за частица от секундата си мисля, че този телефон
звъни за мен, а в следващата частица от секундата изпитвам облекчение,
защото засега съм далеч, недостижим, защитен от всякакъв звън. Но веднага
след това си мисля, че звъни не само този чужд телефон, а на много километри
оттук, на стотици хиляди километри, в същия този миг телефонът у дома ми
звъни непрекъснато в пустите стаи - и отново съм разкъсан от необходимостта
и невъзможността да се обадя.
Всяка сутрин,
преди да дойде време за първите ми лекции, аз отделям един час за крос,
с други думи, обличам анцуга и излизам да тичам, защото изпитвам необходимостта
да се движа, защото лекарите са ми го предписали като средство срещу затлъстяването,
което ме потиска, а също и за да успокоя нервите си. По това време на деня,
ако не отидеш в студентското градче, в библиотеката, да слушаш лекциите
на колегите си, или в университетското кафене, няма къде да отидеш: единственото
нещо, което можеш да направиш, е да започнеш да тичаш нагоре-надолу по
хълма между кленовете и върбите, както правят не само много студенти, но
и много колеги. Срещаме се по пътеките, шумолящи от листата, и понякога
си казваме: „Здрасти!“, а понякога нищо не си казваме, защото трябва да
си пестиме дъха. Едно от предимствата на бягането пред другите спортове
е, че всеки върви по своя път и не е длъжен да се съобразява с никого.
Целият хълм
е застроен и когато тичам, аз минавам край двуетажни дървени къщички с
градинки, всичките различни и всичките почти еднакви, и от време на време
чувам да звъни телефон. Това ме изнервя, аз, без да искам, забавям ход,
наострям уши, за да чуя дали някой ще се обади, и ако звънът продължи,
губя търпение. Тичайки, минавам покрай друга къща, където звъни телефон,
и си мисля: „Този звън ме преследва, някой търси в пътния указател всички
телефонни номера на Чеснът Лейн и звъни във всяка следваща къща, за да
ме настигне.“
Понякога всички
къщи са смълчани и безлюдни, по дънерите тичат катерички, свраки кълват
зърното, оставено за тях от дървените хранилки. Тичайки, изпитвам смътно
чувство на тревога и още преди да го доловя с ушите си, умът ми регистрира
възможността от този звън, едва ли не го призовава, извлича го от неговото
отстъствие и ето че в този момент от някоя къща до мен долита, отначало
приглушено, а после все по-ясно, дрънченето на звънчето, чиито вибрации
може би вече са били уловени от някаква антена вътре в мен, долавяща звука
им; аз съм обзет от някаква абсурдна мания, затворен съм в кръг, в чийто
център е телефонът, който звъни вътре в този дом - тичам, без да се отдалечавам,
забавям, но не скъсявам крачките си.
„След като никой
не се е обадил досега, значи, в къщата няма никой... Но тогава защо продължават
да звънят? На какво се надяват? Може би там живее глух човек и те си мислят,
че ако упорствуват, ще ги чуе? Може би живее самоубиец и докато телефонът
звъни, все има някаква надежда да го въпрат да не направи непоправимото...“
Казвам си, че би трябвало да се притека на помощ, да направя нещо, да помогна
на глухия, на инвалида, на самоубиеца... И в същото време в съответсвие
с абсурдната логика, която функционира у мен, си мисля, че ако го направя,
ще проверя дали случайно не търсят мен...
Без да спирам
да тичам, бутвам вратичката, влизам в градината, обикалям къщата, изследвам
двора отзад, свървам зад гаража, навеса за инструментите и къщичката с
кучето. Навсякъде изглежда празно, пусто. От един отворен прозорец на гърба
на къщата се вижда стая в безпорядък, а на масата телефонът, който
продължава да звъни. Кепенците хлопат, рамката на прозореца се е заплела
в разпокъсаното перде.
Вече три пъти
обиколих къщата; продължавам да правя движения, като че тичам, продължавам
да вдигам колена и пети и да дишем ритмично, за да е очевидно, че не съм
нахълтал тук като крадец; ако в този момент ме изненадат, едва ли бих могъл
да обясня, че съм влязъл, защото съм чул телефона да звъни. Лае куче -
не, не тук, а в съседната къща, която не се вижда: за миг сигналът „куче,
което лае“ е по-силен за мен от „телефон, който звъни“ и това е достатъчно,
за да се отвори пролука в кръга, на който бях пленник. Ето че отново тичам
между дърветата по пътя, оставяйки зад себе си все по-приглушения звън.
Тичам, докато
изляза на открито. Спирам на една поляна, за да си поема дъх. Раздвижвам
се, приклякам, масажирам мускулите на краката си, за да не настинат. Поглеждам
часовника си. Закъснял съм, трябва веднага да се връщам, за да не ме чакат
студентите. Само това ми липсва - да се заговори, че тичам из гората, когато
би трябвало да изнасям лекциите си ... Втурвам се по обратния път, без
да обръщам внимание на нищо - онази къща дори няма да я разпозная, ще я
отмина, без да я забележа. Впрочем тя във всичко прилича на останалите,
ще я различа единствено ако телефонът продължава да звъни, а това е невъзможно
...
Колкото повече
си мисля за това, докато тичам надолу, толкова повече ме завладява чувството,
че чувам звъна, че го чувам все по-отчетливо и силно - и ето че отново
съм пред дома, а телефонът продължава да звъни. Влизам в градината, обикалям
къщата, тичам до прозореца. Достатъчно е да протегна ръка и да вдигна слушалката.
Казвам запъхтян: „Тук няма никой...“, а от слушалката един малко, но съвсем
изнервен глас, който прави впечатление преди всичко със студенината и спокойствието
си, отвръща:
- Слушай внимателно!
Марджъри е тук. Скоро ще се събуди, но е вързана и не може да избяга. Запиши
си адреса: Хилсайд Драйв № 115. Ако дойдеш да я вземеш, чудесно. Ако ли
не, в килера има туба с керосин и експлозив, свързан с брояч. След половин
час тази къща ще е в пламъци.
- Но аз не...
- промърморвам, - но...
Затворили са
телефона.
Сега какво да
правя? Разбира се, от същия този телефон бих могъл да извикам полицията
или пожарната, но как ще им обясня, как ще оправдая това, че аз... С други
думи, какво общо имам аз, който нямам нищо общо? Започвам отново да тичам,
обикалям къщата, тръгвам по пътя.
Съжалявам за
тази Марджъри, но за да е попаднала в такава каша, кой знае в какви истории
се е заплела, а ако се опитам да я спася, никой няма да повярва, че не
я познавам, ще стане истински скандал, аз съм преподавател от друг университет,
поканен тук да изнесе лекции, ще пострада престижът и на двата университета...
Разбира си,
щом нечий живот е изложен на опасност, тези съображения би трябвало да
останат на заден план... Забавям крачка. Бих могъл да вляза в коя да е
от тези къщи, да помоля да ми разрешат да се обадя в полицията, още в самото
начало да обясня, че тази Марджъри не я познавам, че не познавам никаква
Марджъри...
Всъщност в университета
има една студентка, която се нарича Марджъри, Марджъри Стъбс - веднага
ми направи впечатление сред момичетата, които посещават лекциите ми. Така
да се каже, тя много ми хареса - жалко, че онзи път, когато я поканих у
дома, за да й дам някои книги, като че ли се създаде неловко положение.
Сгреших, че я поканих: беше още при първите ми лекции, тогава все още не
се знаеше що за човек съм, тя може би погрешно е изтълкувала намеренията
ми: получи се недоразумение, неприятно недоразумение, което и сега много
трудно може да се премахне, тъй като тя ме гледа така иронично, а аз не
мога да я заговоря, без да заеквам, пък и другите момичета ме гледат с
иронична усмивка...
Не бих искал
неприятното чувство, породено у мен от името Марджъри, да ми попречи да
се отзова на помощ на онази, другата Марджъри, чийто живот е застрашен...
Ако, разбира се, това не е същата Марджъри... Ако този телефонен разговор
не е бил именно за мен... Някаква много мощна банда гангстери ме държи
под око, знаят, че всяка сутрин правя крос по този път, може би на хълма
имат наблюдателница с телескоп, откъдето следят стъпките ми, и когато приближавам
към пустата къща, звънят по телефона и ме търсят, защото знаят как се злепоставих
пред Марджъри онзи ден у дома, и ме изнудват...
Без да се усетя,
съм се озовал на входа на университета. Продължавам да тичам по анцуг и
гуменки - не се отбих у дома да се преоблека и да взема книгите си, ами
сега какво ще правя? Продължавам да тичам в двора на университета, срещам
момичета, които прекосяват поляната: това са мои студентки, които вече
отиват на лекцията ми; гледат ме с онази иронична усмивка, която не мога
понасям.
Тичешком спирам
Лорна Клифърд и я питам:
- Дойде ли Стъбс?
Клифърд опулва
очи:
- Марджъри?
От два дни не съм я виждала... Защо?
Аз вече съм
отминал. Излизам от университета. Тръгвам по Гроувнър Авеню, после по Сийдър
Стрийт, после по Мейпъл Роуд. Останал съм без дъх, тичам само защото не
чувствам земята под краката си, нито белите дробове на гърдите си. Ето
я и Хилсайд Драйв. Единадесети, петнадесети, двадесет и седми, петдесет
и първи: добре, че номерата напредват бързо, скачат от една десетка на
друга. Ето номер 115. Вратата е отворена, качвам се по стълбите, влизам
в потъналата в полумрак стая. На дивана е вързана Марджъри, устата й е
запушена. Освобождавам я. Повръща. Гледа ме с презрение. Казва:
- Ти си мръсник!
---
*Откъс от романа на Итало Калвино „Ако в зимна нощ някой пътник...“
|