Навярно бавният ми взор няма да види юга повече
С леки пейзажи, дремещи във въздуха,
С тела под сянката на клоните като цветя
Или побягнали в галоп на разлудувани коне.

Югът пустиня е, която плаче както пее,
И този глас не глъхне като мъртва птица;
Запътва към морето горестните си желания,
Отваряйки немощно ехо да живее бавно.

С така далечния юг искам да се смеся,
Дъждът е там само разпукнала се роза:
Самата ^o мъгла се смее, бял смях във вятъра.
Мракът му, светлината му, са сродни красоти.