Сега, при залеза морав на вечерта,
Магнолиите вече в цвят, поръсени с роса,
Да мина по онези улици, докато расне
Луната из простора, ще е да сънувам буден.

Небето с жалбата си ще направят по-просторно
Ята от лястовици; на поток водата
Дълбокия глас на земята чисто ще освободи;
После небето и земята ще останат замълчани.

В кътче на манастирски двор, самотен,
С чело върху ръката, един призрак,
Който се връща, ти би плакал, мислейки,
Колко красив бе животът и колко ненужен.