Наводнението се разрастваше. Сринатото поле, склоновете, малките раздалечени дървета образуваха локви, някои от които се събираха и се превръщаха в езеро. Една чучулига пееше в сивото небе. Тук-там по повърхността на водите се разпукваха мехури, когато това не бе някой мъничък гризач или змия, която се спасяваше с плуване. Пътят бе още непокътнат. Показваха се околностите на някакво село. Решени и щастливи, ние се приближавахме. В нашето блуждаене времето все още беше хубаво. Аз крачех между Теб и Другата, която беше Ти. Във всяка от ръцете си държах разголените ви гърди. Селяните, пред праговете на вратите или заети с някаква работа, ни кимаха дружелюбно. Пръстите ми скриваха от тях вашата прелест. Дали бяха изумени от това? Едната от вас се спря да поговори с тях и да им се усмихне. Ние продължихме. Сега природата бе вдясно, а пред мен бе пътят. В далечината един вол вървеше по средата му. Стори ми се, че лирата на рогата му трепери. Аз те обичах. Но упреквах другата, която бе останала при обитателите на къщите, за да се държи приятелски. Може би тя бе представител единствено на твоето забавило се детство. Примирен, отстъпих пред действителното. В селото биха могли да я задържат училището и онази способност на закалените общности да изчакват опасността. Дори тази от наводнението. Бяхме стигнали окрайнината на много стари дървета и самотата на спомените. Исках да науча твоето вечно и скъпо име, което душата ми бе забравила. „Аз съм Грижовната.” Красотата на дълбоките води ни приспа.

върни се | съдържание | продължи