О, сладък сън - най-сладък, сладък,
желан навсякъде покой!
Благодаря ти, Дево свята,
ти сън изпрати ми от небесата
и във душата ми влезе той!

По милостта на Божият майка Старият моряк бива освежен от дъжд.

И аз сънувах празните варели,
с роса напълнени изведнъж.
А после, когато се събудих,
отгоре ми валеше дъжд.

Със устни влъжни, влажно гърло
и целият във влажен мрак
вече се бях напил в съня си,
но тялото ми пиеше пак.

Размърдах се, не изпитвах тежест.
Бях толкова лек и окрилен!
Почти помислих, че съм умрял и
че сега съм дух благословен.

Той чува звуци и вижда странни гледки и движение на небето и стихиите.

И скоро чух как вятър вие.
Не го усещах в този миг,
но горе платната изтънели
той бе разтърсил със своя вик.

Живот избухна в горния въздух
и хиляди огнени бразди
напред-назад и насам-нататък
светкаха с кратък отпечатък,
а между тях тичаха звезди.

И вятърът по-силно завика,
и облакът бе със черен гръб,
платната въздишаха като тръстика,
луната стоеше на своя ръб.

Облакът на две се разцепи,
луната стоеше все така.
Като вода, падаща от скалите,
течаха светкавици страховити -
една непрекъсната река.

Труповете на екипажа са съживени от духове и корабът се движи напред.

И корабът се движеше тъй бързо,
че проскърцваше всяко въже.
И под светкавиците и луната
изохкаха мъртвите мъже.

Изохкаха и зашаваха всички
с твърди, изцъклени гледци.
Беше странно и насън да видиш
как се вдигат тия мъртъвци.

Кормчията до кормилото застана,
не се чуваха никакви слова.
Моряците задърпаха въжата,
както ги дърпаха и преди това.
Ръцете си те местеха вдървено
като бездушни сечива.

С трупа на моя племенник стояхме,
коленичили един до друг.
Дърпахме и двамата едно въже,
но той не произнасяше ни звук...

Но не от душите на мъжете, нито от демоните на земята и средния въздух, а от благословията на рой ангелски духове, призовани от светеца-покровител.

- Аз се боя от теб, Стари моряко...
- Мълчи, сватбарю, не се плаши!
Не предишните им души изтерзани
бяха се върнали във телата сковани
а други, благословени души.

И щом съмна, те отново се събраха
покрай голямата мачта, накуп,
и паднаха, и нежни звуци
заизлизаха от всеки труп.

Звуци мили и хилядокрили,
сякаш слънцето в тях се разми!
Те се вдигаха, бавни и плавни,
ту слети, ту пък сами.

Ту чувах във тях чучулига
да пее във ранния светлик,
ту всякакви малки птички,
в хор заговорили всички
на своя най-прост език.

Ту като цял оркестър,
ту флейта сама звучи,
ту като песен на ангел,
когато раят мълчи.

После спря, но във платната
остана нещо от този рай -
шум на скрита рекичка
в разлистения май.
Тя на гората цяла нощ
пее - и няма край.

Аз долу не усещах вятър,
но до пладне плавахме ний.
Някой подтикваше кораба
изпод морските дълбочини.

Самотният дух от Южния полюс води кораба до Екватора, подчинен на ангелическите духове, но още жадуващ отмъщение.

Девет сажена под кила,
още от страшните ледове,
все същият дух ни водеше -
и отникъде брегове.
Сега слънцето натисна мачтата -
кораба за да прикове.

И спряхме едва по пладне,
и шумът във платната спря.
Корабът леко се разлюля
в лека несигурна игра.
Разтърси се назад и напред
в лека несигурна игра.

И тогава като полудял жребец
изведнъж се изправи с бяс!
Кръвта ми нахлу в главата,
търкулих се и изгубих свяст.

Другите полярни демони, невидимите обитатели на стихиите, се намесват, за да му направят зло, и два от тях си разказват един другиму, че дълго и тежко наказание е било определено за Стария моряк от Полярния дух, завърнал се на юг.

Колко тъй съм лежал, не зная -
но щом се съживи мойта плът
и над мен блесна просторът,
чух два гласа да си говорят,
във въздуха да си шептят.

- Този ли е? - рече първият.
- Да, този е жестокият матрос,
който самичък със своя лък
погуби кроткия албатрос!

Духът на страшните ледове
му отмъсти отвека и до век.
Той обичаше много птицата,
застреляна от този човек...

Другият глас беше по-сладък,
сладък като роса от мед,
и рече: - Той бе наказан,
ще е наказан и занапред!

върни се | продължи