Отшелникът от гората

Този отшелник живееше във гората,
която там над морето шуми.
Как пееше сред нейните простори
и как обичаше да поговори
с моряците от далечни земи!

Той сутрин коленичеше за молитва
върху една възглавничка навън.
Това бе мъхът, който криеше
старият дъбов пън.

Лодката се доближи, чувах ги.
- Ей, нещо чудно става тук!
Вижте колко са светлините,
а няма ни глас, ни звук!

се доближава учуден до кораба.

- Да, наистина! - каза отшелникът. -
Мълчат, а какви светлини!
И как платната им са изтънели,
прозират от всички страни
като жълтите скелети на листата,
останали до зимните дни,

там, когато във моята гора
снегът е покрил всяко цветче
и тежко тежи върху бръшляна,
и бухалът буха със закана,
а вълкът яде собственото си вълче!

- Господи, приличат на призрак!
Страх ме е! Много ме е страх! -
каза лодкарят. - Хайде! Хайде! -
прекъсна го отшелникът със смях.

Лодката бе доближила кораба,
аз стоях без глас и без ум.
Лодката застана до кораба -
и тогава чух силен шум.

Корабът изведнъж потъва.

Той забоботи под водата
като страшен подземен вик -
стигна кораба, разцепи залива -
и корабът потъна в миг!

Старият моряк се спасява в лодката на лодкаря.

Сред плисък и вода зашеметена
зашеметен, останах там -
като удавник подир седем дена
на повърхността се носех сам.
После стигнах лодката, ужасена,
и вътре се намерих, без да знам.

От вихъра на потъналия кораб
лодката като перце се завъртя.
И всичко стихна - само ехото
откъм хълма глухо прокънтя.

Размърдах устни - лодкарят извика
и падна като отсечен клон.
Отшелникът само вдигна поглед
и издаде молитвен стон.

Момчето на лодкаря заподскача,
то съвсем обезумяло бе.

Поех веслата. То се смееше
и сочеше празното небе.
- Ха-ха! - крещеше. - Погледнете го!
Дяволът знаел да гребе!

И аз пък бях във моя роден край!
Пак върху твърдата земя стоях!
Отшелникът излезе от лодката
и едва пристъпяше от страх.

Старият моряк ревностно моли отшелника да го спаси, но доживотното му наказание остава.

- Спаси ме, праведни човече, спаси ме... -
прекръсти се добрият мъж.
- Какъв си ти? - попита. - И откъде си?
И как пристигна така изведнъж?...

И в този миг от една страшна мъка
целият бях сгърчен и изкривен.
Тя ме накара да разкажа всичко
и после се почувствах облекчен.

И оттук нататък завинаги в бъдещия му живот една силна мъка ще го кара да пътува от място на място.

И оттогава по часове различни
тази мъка отново ме гнети,
и докато не разкажа своя разказ,
сърцето ми отвътре върти.

И аз вървя от място на място,
и като магия е моят глас,
и зная към кого да се обърна,
щом още във лицето му надзърна,
и своя разказ му разказвам аз...

Каква врява се носи от вратите!
Веселата сватба реве.
И булката пак е на двора
и пее, и щастлива снове.
Но чуй малката вечерна камбана
тя на молитва ме зове!

О, сватбарю! Аз бях тъй самичък -
самичък в океана широк!
Тъй самичък, че около мене
сякаш липсваше и сам бог!

И по-сладко от тази сватба,
много по-сладко - знай -
е за мен да отида на черкова
със хората от моя край!

Да отида със тях на черкова
и да коленича сред тях,
сред старци и деца игриви,
да се помоля за своя грях!

И да поучава чрез своя собствен пример към обич и благоговение пред всички неща, които бог е създал и обича.

А сега прощавай, сватбарю!
И чуй мойте последни слова:
трябва всичко да се обича,
всички божии същества.

Трябва всичко да се обича,
големите и малки неща.
Защото бог е създал всичко
и обича всичко на света...

Тъй със същия светъл поглед
отмина Старият моряк.
А сватбарят си тръгна обратно,
назад от шумния праг.

Той вървеше, смутен и объркан,
сякаш тъмни напитки пил.
А на сутринта се събуди
по-мъдър и по-унил.

върни се | продължи