|
В Белвил, май 1871 г.
Една стая в долния етаж, с едни врати и два прозореца на дъното, които гледат към една малка осветлена градина, пълна с разцъфтели рози. Зад градината, която се свършва с една ниска стена и на която портицата е отворена, вижда се една уличка от предградието и няколко високи фабрични комини. Покъщнината в стаята е от най-простите, почти селска. Един долап селски, една кръгла маса, столове и фотьоли сламенки. Наляво един камин, връх който е поставена статуя на св. Богородица от албастър. Надясно едно цилиндрическо бюро и една библиотека от червено дърво, напълнена с подвързани томове. На стените едно голямо разпятие и два свещени образа. Врата надясно и наляво.
Я В Л Е Н И Е П Ъ Р В О
Ц е л ѝ я, С ъ с е д к а т а
При повдиганието на завесата Целѝя, стара слугиня със селски бонет, седи на един стол, в тъжно настроение. До нея стои права съседката, млада жена от предградията на Париж, без кърпа на глава, с една кошница за провизия.
С ъ с е д к а т а
И тъй, разбойниците са го застреляли?
(Целѝя прави утвърдителен знак с глава)
И туй е вярно веч.
Ц е л ѝ я
Нели ви казах аз. . .
На улица Хаксо̀ със другите духовни,
когато извергите бяха господари
в квартала онзи ден. . . Един съсед ни каза,
видял го е в лицето. . . За да благославя,
поднел ръка абата и се повалил.
Ни аз, нито сестра му знаем повеч нещо.
Но вярно е това. Когато го запряха
като заложник, ний си думахме с сестра му:
О! Ще го видим пак. Той беше обичлив
за цяла о̀колност на нашето предградье.
Добър и милостив! Светец! . . . Ах! Тез проклети!
Чува се залп от пушки.
С ъ с е д к а т а (резтреперена)
О, боже!
Ц е л ѝ я (като става)
Синове версайлски, отмъстете!
Колете всички. Те заслужиха това.
С ъ с е д к а т а
Целѝе!. . . Там сега кръвниците наказват. . .
И в таз минута трябва да е цяло кла̀нье. . .
На двайсетий квартал, зад о̀бщинското зданье
потокът бе червен от кръв. . . Човек претръпва!. . .
И не един невинен. . .
Ц е л ѝ я
Казваш ти невинен!
Та кой бе по-невинен от отца абата,
Мореля бедния? Сърцето му бе злато!
Духовник истински! Той с средства бе нищожни,
а помощ даваше всегда!. . . Да го убият!
Те трябва да са същи тигри кръвожадни.
Аз нищо не разбирам, в село съм родена,
но ваште парижане са хайдушка сган.
Те имат разум колко дивите животни.
Как! За Комуната ли? - глупости и фрази.
Убиват се и в плен заложници задържат,
като разбойници, като в дивашки стан.
И този мъж достоен да убият те,
тоз, който с своите всегашни милостини,
кога бе грозната обсада на Париж,
почти че бе продал последнята си риза!
Съседке, няма веч в света добросърдечье.
Таз сган хайдушка нека да изтребят цяла.
Не трябва милост за таквиз немилостиви!
С ъ с е д к а т а
Да. Да изтребят всите тез злодейци диви!
Не ще е жално никак. . . Бедния абат!. . .
Кога през зимата се работата спря,
при най-нещастните - от вси благословен -
той ходи да дели последний се петак.
Убит! Опушкан! Мъртъв!. . . О, ужасно нещо!
Сестра му, Роза пък, която тъй горещо
обичаше абата?. . . Тя ще й безнадеждна!
Ц е л ѝ я
Да кажеш нищо е, но трябва да я видиш.
Отпърво тя замлъкна, дума не продума.
Уплаших се. Аз мислех, че ще полудей.
А сетне пък избухна с викове, с риданья,
с злословия върху злодейците парижки!. . .
Като повтаряше: О, ужас! О, позор!. . .
Настръхва человек!. . . Но след това утихва,
заспа на стола морна.
(като показва вратата наляво)
Тука, в тази стая. . .
Но ей сега насън си скърцаше зъбите. . .
Очаквам я да стане.
С ъ с е д к а т а
Бедната мома!
Ц е л ѝ я
Петнадесет години служа аз у нея.
Родителите й, селачи наполовина,
поминали се бяха малко по-преди.
Дванадесет години бе навършил брат й,
а пък сестра му беше двадесетгодишна,
но вече с майчино сърце на тази връст.
От школата се брат й връщаше с награда.
Той бе покорен, тих. Гордееше се Роза,
че брат й Жан е дете необикновено.
Постъпа сетне той в начална семинарья
и винаги бе пръв и с първите награди.
В туй време се улучи да поиска Роза
един богат фермер от нейните кузени.
Но беше дала клетва да остане дева
и му отказа - брата тури за предлог:
„Духовник като стане, къщата ще гледам“ -
тя каза и сдържа си дадената дума.
Тя целия живот за брата си живя.
Обичаха се те с нечувана любов. . .
И да узнай сега, че е убит навярно!
О, колко страшна е гражданската война!
Как го назна̀чиха викарий за Белвил,
тоз страшен край на вагабонтите-голтаци,
аз все си мъмрех, имах някакво предчувствье.
Но мойта господарка казваше ми строго:
„Та по-добре, ще прави добрини на тях.“
И тези мои думи спомня ги сега!
Какво нещастие! Каква злочестина!
С ъ с е д к а т а
Наистина, че туй е нещо безподобно.
(Гласът на г-ца Роза от стаята наляво)
Целѝе!
С ъ с е д к а т а
Чухте ли?
Ц е л ѝ я
Събужда се, съседке.
Вий извинете, но идете си сега,
защото тя ще почне да говори с вас,
да стене. . . Па боя се да не подлудей.
С ъ с е д к а т а
Добре, ще дойда сетне. Сбогом засега.
(Съседката излиза.)
Я В Л Е Н И Е В Т О Р О
Г-ц а Р о з а, Ц е л ѝ я
Г-ца Роза в черни дрехи, влиза с един отегчен вид и почти се заваля.
Целѝя се спуща бързо към нея и я поддържа
Ц е л ѝ я
Добре ли сте сега?
Г-ц а Р о з а
Аз?. . . Как!. . . Заспала бях. . .
Но тези ужаси, които в сън видях!. . .
Тез пленни, таз стена и тоз гърмеж от пушки!
И туй било спане. . . Устата ми горят. . .
Аз имам жажда. . .
(Тя сяда. Целѝя й донася една чаша вода, която тя пие с жажда.)
Чуй ли се гърмеж топовен?
Аз на съня си чувах. Веч не се ли бият?. . .
Ц е л ѝ я
Не. Казват, в Пер Лашез са вече победени
останалите федерати.
Г-ц а Р о з а
Всичко тихо.
И къщата в юния не е било тъй ясно.
Градината разкошна. Сещам дъх на рози.
Природата се смей над нашите нещастья.
И тя е неизменна. Ний страдайм ли - не ли,
за нея й все едно. Безчувствени цветя,
от слънцето пригрети дъхат аромат,
и птичките плашливи пеят за разтуха. . .
за тях е все едно, че брат ми е убит!
(с въздишка)
О, братко мой!. . . загубен, за всегда загубен!
(на Целия̀)
Не е ли идвал някой, аз догдето спях?
Ц е л ѝ я
Да, Бланш, съседката. . .
Г-ц а Р о з а
Да, да. . . оназ на края. . .
Семейство бедно и спомагано начесто
от моя брат. По неговата грижа
и дядо им нели бе настанен
във бойжий дом.
Ц е л ѝ я
И сетне патера дойде.
Г-ц а Р о з а (сепнато)
Не искам да го видя!
Ц е л ѝ я
Как тъй, госпожице?
Как нежно той обичаше абата Жана.
Другар му бе и брат ви, негова десница
и длъжност му й, и право да ви утеши.
За вази има ли по-скъпо посещенье?
Г-ц а Р о з а
Той каза ли, че пак ще дойде?
Ц е л ѝ я
Да, сега.
Г-ц а Р о з а
Тогава нека дойде. Ази погреших.
Обичаше той, знам, покойния ми брат.
Но ако ми съветва богопочитанье. . .
Ах. Толкова страдам, щото тоз духовник сам
не ще посмей след туй ужасно престъпленье
да хвали правдата и добрината божья!
(на Целѝя)
Излез ти!
Целѝя излиза.
Я В Л Е Н И Е Т Р Е Т О
О, нема̀ аз още ще живея?
Защото аз живея. . . часове минуват,
и пак тоз стар часовник с тихия си шум
минутите ще счита денем и нощя.
Не се умира от един удар подобен!
Не, мъртва аз не съм, не съм и стара още.
Далеч е може би смъртта, която чакам,
и може още аз да трая - кой го знай? -
и пет, и десет, даже двадесет години,
със тази скръб всекгда кърва̀ва и живуща,
която ще расте във моето сърце
като растенье страшно, и ще дойде миг
да ме разкъса с своите клонове ужасни.
В селата ни поне убиват тез животни,
които са негодни. . . Аз какво да правя?
Като убиха мойто мило дете, брат ми,
аз нямам основанье вече да живея.
Ох, аз да уловя един от тез бандити,
та да го блъскам, да му плюя във лицето,
и сетне да забия в гърлото му ножа!. . .
Разбити са, добре, но има бежанци,
убежище им дават, хората ги крият
и бог се не старае да им възпрети.
Не, не! Това й чудовишно и е безчестно!
След туй убийство страшно аз се измених
и мойто благочестье веч е изгасено.
Разгарят се у мен инстикти на тълпата.
Не могат уталожи страшната ми мъка
да ми говорят за светото провиденье
или за милосърдье, или за надежда.
От вчера си сълзите гълтам, туй е яд,
що трови, но що разумът възръща.
Сега аз зная. Техний бог, ако го има,
е нищо - злото се противи, тържествува
и той е господ лош, или пък е безсилен:
като е позволил да мре един невинен;
и срещу ангела на демона помага,
не позволява пък и да си отмъстявам;
в тоз бог, когото аз тъй глупаво обожавах,
не вярвам веч. . . Сега духовника да дойде.
Когато тя казва последните думи,
духовникът, старец беловлас, влиза от дъното на сцената.
Той минува малката градина и се спира на прага на стаята.
Г-ца Роза го съглежда.
А, ей го!
Я В Л Е Н И Е Ч Е Т В Ъ Р Т О
Г-ц а Р о з а, Д у х о в н и к ъ т
Д у х о в н и к ъ т
(като се приближава до нея)
Бедно дете.
Г-ц а Р о з а
(с пресечен глас)
Аз благодаря
за вашто посещенье, но ще извините,
нервозна съм, и развълнувана, и болна. . .
Отчаяна съм. Ние сетне ще говорим. . .
Ний ще се видим, вий го любехте, аз знам. . .
О, аз съм неучтива. . . Но когато почне
за туй да се говори, хваща ме полуда
и аз разсвирепявам. . . Затова желая
сама да си изплача всичката тъга.
Д у х о в н и к ъ т
Нескромен ако съм, добре, ще се оттегля. . .
Но зная, че светец е претърпял мъченье,
една ще дума само да ви кажа аз:
О, жено, утеши се, брат ти й на небето!
Г-ц а Р о з а
Небето! Аз очаквах тоз ответ изтрит,
таз дума, що всегда повтаря егоизма!
Ах! Брат ми на небето! Нека тъй да бъде!
Но той е също и на улица Хаксо̀,
в месарницата страшна, тука недалеч,
обезобразен, кървав и със двайсет рани.
А тез свирепства са действителни неща.
Не мога аз да видя с человешки взор
там, горе, моя брат, със палма във ръка.
Но трупа му е същи и смъртта му вярна.
Това е тъй и тез, що в яма го зариха,
кат хвърлиха върху му камъни и пръст,
заровиха и мойта вяра във небето,
разбирате ли вий?. . . Небето! Все небето!
А пък когато тези зверове жестоки
пронизваха на Жана тялото с куршуми,
небето ваше синьо светеше спокойно.
Не се безпокои сего за толкоз малко,
спокойно си е от Содома и Гомора.
Небето! Вижте го, човече, как е ведро!
А пък Париж е пламнал, хора там се колят
и улиците с газ и кръв са напоени.
Е, трябвало би туй да запрети небето!
Веч аз, сестра на Жана, мразя туй небе!
Да, мразя и гнева си явно го изказвам.
Аз свърших. Прокълнете ме!
Д у х о в н и к ъ т
Не, с вас ще плача.
Тез богохулства никак не ме смущават,
не ме учудват, аз ги не слушам даже,
и бог ви ги прощава. Но във светостта,
с която се сега обгърна, в свойто слава
помежду ангелите, само мъченика
с разкъсано й сърце от скръбната сестра.
Г-ц а Р о з а (с ридание)
Ах, отче, вий не знайте колко съм нещастна!. . .
Простете ме. . . Не зная вече що говоря.
Да, право имате, че той е вече в рая;
но вие ми кажете, как аз да живея?
Да, крива съм, кат косвам мойта люта рана,
това е тъй, аз зная, крива съм, признавам;
но кой ще разбере доколко го обичах.
Бях повеч от сестра за бедния си брат.
Когато беше малък, бях му вместо майка,
а сетне, кат абат достоен и набожен,
на него аз пък гледах като на баща.
Тоз чист, велик христьянин, с вяра добротворна,
обичах да му служа кат покорна щерка.
Като наивен, и разсеян, и мечтател,
за него аз се грижих кат за малко дете;
вий виждате в тоз ужас, който ме обгръща,
страдая като майка и кат сиротия. . .
И той. . . убит от тез разбойници омразни!. . .
О, как приятен беше нашия живот
под таз спокойна стряха, в туй уединенье!
Той всяка вечер, знайте, имаше обичай
да си чете цял час след скромната вечеря.
Аз шиех пък при него, без да разговарям.
Но любещите се разбират се без дума.
И като мислехме ний винаги еднакво,
то нарушавахме начесто тишината
в един и същи миг с една и съща дума.
За него аз отказах брак и домочадье.
Сърцето на сестра, на застаряла дева,
скъпернишки й ковчег, съкровище с любов.
Не сме се разделили с него ни еднаж.
И за един час само като поизлезе,
за него мисъл даже в бримките я влагах,
в отсъствието чу чорапи кат плетях!. . .
И свърши се веч туй, в земята се зарови.
Но аз не съм неблагодарна, бедний брате!
Аз няма да позволя даже да говорят,
да ми сушат сълзите, да ме утешат,
напрежното ми щастье - ти бъди уверен -
дължа го на теб - с страданье ще го изплатя.
От твойта смърт да мре ще бъде за сестра ти
жестока радост и горчиво наслажденье.
Аз любя мойта скръб и в нея сещам прелест,
и искам да тече живота ми с сълзите,
та като ме задави от тъга потока,
да си издъхна веч в един последен плач.
Д у х о в н и к ъ т
Плачете! Тез сълзи обичам, бедно дете!
Във вашто бъдуще и мрачно, и пустинно,
от тяхната роса ще никне оазис.
Сълзите за скръбта са като дъжд в пустиня.
Да, говорете за покойника любим,
обичайте се пак страданията ваши,
но не оставяйте печалната надежда,
че вижда той и знай как страдате за него.
Като духовник днеска аз ви не говоря,
а кат приятел, старец, и ви казвам: Жено,
аз сещам, тук над нас, една душа лети.
Вас брат ми вижда, казвам ви, да, той е тук.
Аз чувам, като шепне той: „О, бедна сестро,
благодаря за твойта обич безгранична!
Но доста богохулства, стига толкоз ярост.
Плачи - сълзите ти докарват облекченье,
но лей сълзите смело. Ти се успокой.
Сега съм горе, там, и ще те благославям,
живущ във твоето сърци и в твойта памет.
Един ден ние пак ще бъдеме събрани.
С живота помири се, аз ще бдя над теб.
Прочитай с глас висок свещеното писанье
и в думите небесни, що произнесеш,
ще мислиш, че звучи екът на моя глас.
Пред моето разпятье всякой ден склонена,
моли се от сърце, о, бедна сестро моя,
и ти ще мислиш, кат ме имаш на ума си,
че виждаш да блуждае моята усмивка
връх устните Христови. Като посещаваш
и мойте сиромаси, ако се нуждаят,
ръка ти милостива кат ще се отваря
за крайната им нужда, сестро незабравна,
ще сещаш, че ти пружа моята ръка.
О, християнко, следвай пътя си докрай.
Наистина, тъгата е товар ужасен!
Но аз ще те поддържам, твой водач невидим,
върви, бори се, твоя брат ще е свидетел
и се не безпокой, че мигът е далеч,
кога ще те огрей зарята на смъртта.
Старай се да заслужиш рая, сестро моя -
да можем пак отново да се съберем!“
Г-ц а Р о з а
Да беше вярно, отче, туй, що чух от вас!
И да скърбеше моя обожаем брат,
да бях уверена. . . добре, ще бъда твърда.
Ще се старая. . .
(с тягост)
Ох, защо не съм умряла!
Нов гърмеж отдалеч.
Д у х о в н и к ъ т (настрана)
О, боже! Още стрелят!
Г-ц а Р о з а
(като трепва от гърмежите)
Що се чуе там?
Тоз гръм далечен кат че е стрелба от пушки.
Да, спомням си. . . Комуната е победена. . .
Тез изверги. . .
(с един победен глас)
Той мсти за мен! Да, той ги треби!
Д у х о в н и к ъ т (смутен)
Ужасно нещо! Кой знай?. . . Между тез нещастни. . .
Г-ц а Р о з а
Нема̀ сега ще се разтъжите за тях,
ще ги оплаквате. Но те са кръвопийци
и нямам милост аз към диви зверове.
Не може да се сметне колко зло сториха
и кръв проляха. . . Но за мен е все едно!
В делата им престъпни аз им се не меся,
едно аз само зная: те убиха брат ми,
да, моя брат убиха, чувате ли вий?
И нека за това ги требят до един.
Тоз гръм от пушки е за мен една услада
и упоение! И ако да е нужен
там, гдето ги казанят, да има человек
войската да разпалва, пушките да пълни -
то нека дойдат тука да потърсят мен!
Д у х о в н и к ъ т
Една жена да казва туй!
Г-ц а Р о з а
Позорни хора!
Тези хора ближни уж, мъже, жени, деца,
за тях се моя брат лишаваше от всичко,
повикаха го те, кога се разболеят,
и той стократно им помагаше във нужда,
сега те всички за Комуната държат,
готови всички да изколят и да палят!
А Жан ги любеше, тоз беден агнец божий!
Той ходеше всегда във жилищата техни
и носеше им хляб, пари и облекла
и с тях делеше своя скуден капитал;
а тез сами сега убиха го кат псе!
Да, те сами или пък техните подобни.
Туй, що е сторил Жан за тез презрени хора,
нечувано е. . . Вижте. . .
(Тя отваря бързо един ковчег и взема оттам
едно расо и една кръгла шапка.)
Аз запазих тук
туй расо с тази шапка веч съвсем изтрити.
Аз казах брату си: „Ех, ти ме срамиш, брате,
тез дрехи овехтели да ги подновим.
Парите са готови в моето ковчеже.“
А той ми отговаря: „Розо, аз ще ида
съседите Дювал да пообиколя.
Ти знайш, те имат цели пет уста да хранят. . .
А вчера пристав бил у тях да прави опис.
Не бива го, когато бедните са голи,
абата да се пери с нови облекла;
обший таз шапка ти, туй расо закърпи,
ще ми послужат те за още доста време. . .“
(Тя хвърля шапката и расото на един стол.)
А четир дни след туй той беше във тъмница,
като заложник взет, и никой не отиде
защита да даде на този благодетел,
тоз, който бе тъй щедр и нежен спрямо тях.
И тези боженци, тез негови любимци
от федератите получаваха пари,
и може би в деня на страшното убийство
и те са там стоели. . . Ах! И вие смейте
да хулите ядът ми?. . . Доста, отче, доста!
Кат уверявате с приятния си глас,
че моя брат е горе - лъжете, абате,
вий с тази музика обайвате скръбта ми.
Но не, обзема ме животния инстинкт
от тоз гърмеж на пушки, който поразява
тез изверги. Да, те убиха моя брат!
За мене отмъщават. Толкоз по-добре!
Д у х о в н и к ъ т
Сега би трябвало, и то из уваженье
на тез одежди, във които съм облечен,
веднаж завинаги прагът ви да престъпя,
да не дочакам повеч да ме оскърбят.
Но пак на тая, що тъй жажде отмъщенье,
последня дума строга длъжен съм да кажа:
Бог, който за света загина на Голгота,
тоз бог, комуто брат ви кротко пред олтаря
безсмъртната му жертва славеше всегда,
е бог на добрината и на милостта.
Аз вярвам - брат ви в мигът, в който е умирал,
е мислил само за разпетия Христос.
Не беше той от тез христьяни малодушни,
които тънат в пясък пред самия порт,
но твърд на свойта вяра, под куршумен град
със мекостта на жертва, с сила на герой,
ръка поднел - джелати да благослови.
С сърце отворено от злобата горчива
ръкоплещете на сумарния им съд,
мразете, мстете им, но знайте и това,
че ако Жан Морел, тоз християнин чист,
ваш благороден брат, о, дево най-нещастна,
би бил съдья на тези, що ги стрелят днес,
и да зависеше присъдата от него,
смилил се би за тях, той всички би простил.
Прощавайте!
Г-ц а Р о з а
Какво смущение ужасно
вий хвърляте сега във моята душа!
Жан беше цял светец, а аз - една жена.
Да, вярно е това, че своите убийци
е той благословил. . . Уви! Какво да сторя,
какво да правя аз?
Д у х о в н и к ъ т
(на прага на вратата)
Молете се на бога!
(излиза)
Я В Л Е Н И Е П Е Т О
Г-ц а Р о з а (сама)
Аз много пъти почвах своята молитва
през тази нощ, но пак да свърша не можах. . .
Умът ми й пълни с омраза и със възмущенье. . .
Да се помоля! Мога ли! Ще е опитам!
(Тя взема броениците си и начева да чете „Отче наш“:
„Отче наш, който си на небесата,
да се свети името твое,
да дойде царството твое,
да бъде волята твоя,
както на небето, тъй и на земята. . .“)
Тез думи ми повдигат буря в сърцето.
И как да кажа: Нека бъде воля твоя!
(Начева пак с усилие:
„Дай ни днес насущния хляб;
и прости греховете ни,
както и ние прощаваме на нашите. . .“)
Как! Да простя? Кому? На всички тез убийци!
Свидетел бог, светците и светата дева!
Аз туй не казах, не, аз искрена не бях.
Аз лъгах, като мятах тез зърна бройнични.
Ръцете ми запали, про̀клета бройница!
(Хвърля ги на масата. След кратко мълчание.)
Духовникът каза, че брат ми би простил. . .
Но аз не мога. . . Ох! Убива ме скръбта!
Молитва? Ето пак изгубена надежда!
До вчера на̀божна - не зная да се моля,
не би могла да свърша даже „Отче наш“.
В тази минута един человек гологлав, в безпорядък, с федератска
дреха, с четири сребърни галуни, влиза бързо на дъното на сцената,
през градинските врата, и като оглежда улицита надясно и наляво,
като да иска да се увери, че не са го видели да влиза, минува скоро
малката градина и се спира на прага на стаята.
Я В Л Е Н И Е Ш Е С Т О
Г-ц а Р о з а, Ж а к Л е р у
Ж а к Л е р у
(с отслабнал глас)
Спасете ме!
Г-ц а Р о з а
(извиква ужасно зачудена)
Ах!
Ж а к Л е р у
Искате ли да ме скрийте?
Смилете се! Аз би можал да ги избегна,
преследват ме, но ми загубиха следите.
И никой ме не видя, като влизах тук.
Желайте ли да ме укрийте?
Г-ц а Р о з а (настрана)
Федерат?
Тук! До̀ма!
Ж а к Л е р у
Аз съм победен и се спасявам!
О, милост! Гонят ме кат някой звяр свиреп.
Версайлци ме следят на всяка моя стъпка.
И свършено е вече. Ще ме застрелят.
Но като бягах, видях таз градинска порта
и влязох тук. Жените са с добро сърце
и вие ще ме скрийте, а, нелѝ така?
Да се не ражда в вас към мене подозренье,
че в вчерашния ужас аз съм бил участник.
Не съм стрелял, нито съм някого убил.
Укрийте ме дома си в някой кът за днес,
един ден само!. . . Утре аз ще си изляза. . .
Кълна се, аз съм прост и неизвестен ратник!
Изгоните ли ме - смъртта ме чака вън!. . .
Вий имате лице, което ви е мило,
баща, съпруг, или пък брат, или же син,
със сгърнати ръце ви моля, на колени,
спасете беженеца, победен в войната,
във името на този мъж, тоз син, тоз брат!
Г-ц а Р о з а
На моя брат!. . . Стани! Изслушай и реши.
Брат? - Имах аз един, но веч не съществува
и неговото име ще ти отговори
на твоите напразни словоизверженья.
Той е абат Морел, упушкан кат заложник.
Ж а к Л е р у
Изгубен съм! Да бягам!
Г-ц а Р о з а
(като му прегражда пътя)
Да, пропадна веч.
Излез, ако желайш от до̀ма ми, бандит!
Не ще те аз остави, ще те следвам вред,
ще викам, ще те соча на тълпата сбрана
и полумъртъв тебе, с ножа ти в гърдите,
ще следвам пак, със вис: „Убийцата хванете!“
Ж а к Л е р у
Но аз не съм убийца! С своите другари
на барикадите сражавах се кат тях.
Тез престъпления ужасни са, признавам,
но аз съм в тях невинен? Милост, госпожа!
Г-ц а Р о з а
Да би заплакал даже с кървави сълзи,
то само времето напусто ще изгубиш!
Да те оставя жив! Един от тез убийци!
Не, ще те хвана и сама ще те предам
на военния съд! И скоро да те съди!
Ти искаш милост! Ти, началник и водител!
Да, лошо си изпаднал, щастие си нямал.
Но, виж, тук всичкото възбужда в мене мъст!
(като взема расото и му го показва)
До тази дрипа, носена от моя брат,
кога пилееше злато от милосърдье,
и все заради вази, изверги, убийци!
Да се смиля ли? - Ти се смейш!
Ж а к Л е р у
(като се изстъпва)
Добре! Предайте,
предайте ме, аз сбърках, че се толкоз молих,
аз храбро ще умра! Смъртта ми кат ви радва,
узнайте докъде отива вашто щастье.
Аз член в Комуната съм, аз съм Жак Леру.
Г-ц а Р о з а
Вий!
Ж а к Л е р у
Аз не съм вотирал кървави закони!
Аз мразех по инстинкт божѝте лицемери.
Но съм отблъсвал само строгите закони
и се сражавах срещу тези от Версайл.
Това е всичко! Но аз зная веч що значи
двулична добрина на патер и набожник.
О, жено безсърдечна, туй поне ще кажа,
че тези всички, що във църква се преструват,
че обожават уж разпятия невинен,
когото те наричат Иисус Христос -
не знаят милост и един беглец предават!
Г-ц а Р о з а (настрана)
Тез думи!. . . Той говори също онова,
кое духовника го каза. . .
Я В Л Е Н И Е С Е Д М О
Г-ц а Р о з а, Ж а к Л е р у, Ц е л ѝ я
Ц е л ѝ я
(като влиза бързо от дъното на сцената)
Госпожице,
Солдати идат обиск да направят в къщи.
(Тя забелязва Жак Леру и извиква)
Ах!
Г-ц а Р о з а
Хайде, ти излез!
(Целѝя излиза наляво.)
Г-ц а Р о з а (настрана)
Духовника бил прав.
Жан би простил. Усещам го аз там, в душата.
Ж а к Л е р у
Веч ще се мре! Прощавайте, жена, деца.
Кураж! Съдбата ми такваз! Ще претърпя.
Г-ца Роза взема от стола расото и шапката и като ги подава с една ръка на
Жак Леру, с другата му показва вратата надясно.
Г-ц а Р о з а
Влезнете тук и облечете тези дрехи.
Ж а к Л е р у (смаян)
Аз!
Г-ц а Р о з а
(с повелителен жест)
Скоро!
Жак Леру взема дрехите и излиза надясно.
Я В Л Е Н И Е О С М О
Г-ц а Р о з а (сама)
Ти го искаш туй, о, брате мой,
духовник свят, о, християнино велик!
А може той да е от твоите джелати;
и твойто расо нему давам да облича,
остатките от тебе, драгий мъчениче!
Я В Л Е Н И Е Д Е В Е Т О
Г-ц а Р о з а, е д и н о ф и ц е р и н, с о л д а т и
Офицерин, последван от няколко солдати, влиза бързо от дъното на сцената.
О ф и ц е р и н ъ т
(млад, развълнуван, като се спира на прага на стаята)
Госпожо, извините. Комунар един
в таз улица се крий. Един началник важен. . .
И трябва да ви кажа - той се търси строго.
Сега отговорете. Ако вий го крийте,
то го̀рко вам! Защото ний ще дирим в къщи. . .
Г-ц а Р о з а
Мен твърде ме зачудва вашто заблужденье.
Не крия никого. Разгледайте навред.
Офицеринът мята един поглед към леглото, вижда разпятието,
св. Богородица, образите на светците и отстъпва със смутен вид.
Да бих могла, би дала някой указанья
на драго сърце. Снизхожденье няма в мен,
повярвайте, за всички тези комунари.
Хванете тоз човек, ще ви благодарят.
В тази минута Жак Леру, в расо, с духовническа шапка на глава,
показва се на вратата отдясно, вижда военния и се спира като вкаменен.
Г-ца Роза го сочи на офицерина.
Аз тук живея само - ето с моя брат.
О ф и ц е р и н ъ т
(повдига фуражката, като вижда расото)
Простете, господин абат. Пардон, госпожо.
(на солдатите)
На път!
(излиза с тях)
Я В Л Е Н И Е Д Е С Е Т О
Г-ц а Р о з а, Ж а к Л е р у
Ж а к Л е р у
(като простира ръцете си към г-ца Роза, с един нисък и смутен глас)
Ще си напомням в целия живот. . .
Г-ц а Р о з а
Ни дума! С друхите, които сте облекли,
спасени сте. Тръгнете ей сега! Излезте!
Жак Леру, последван от повелителния жест на г-ца Роза, тръгва
тихо към вратата на дъното и излиза.
Я В Л Е Н И Е Е Д И Н А Д Е С Е Т О
(сама, взема броениците, които беше хвърлила на масата,
коленичи и пак начева своята несвършена молитва)
Аз твоя съм сестра, наследница смирена,
покойниче любим! Благослови сега
прекъснатия край на моята молитва!
„Прости ни греховете, както и ние прощаваме на нашите грешници.
Не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия. Амин.“
---
* Приета единодушно от комитета за четение в Comèdie Francaise, четена и разпределена на артистите, но запретена по министерско разпореждание от 18 декемврий 1889 год.
|
![Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]](../../../img/litclub3.gif)