А З С Ъ М Х О М Ъ Р, С Л Е П И Я Т Б Р А Т. Н Е
И З Г У Б И Х З Р Е Н И Е Т О С И внезапно, а по-скоро както става
в киносалоните – постепенно пред очите ми се замъгли.
Като ми казаха какво се случва, бях в края на юношеството си и у мен надделя любопитството, тъй като
тогава всичко ми изглеждаше интересно. Това, което
направих през онази зима, беше просто да стоя на разстояние от езерото в Сентръл Парк, където се пързаляха с кънки, и ден след ден да проследявам какво още
виждам и какво вече не. Първо пропаднаха сградите, които се извисяваха над Сентръл Парк Уест – потъмняха,
сякаш се разтвориха в сивото небе, след което напълно
изчезнаха; после дърветата започнаха да губят очертанията си и последно – това беше вече в края на сезона,
май преди да си отиде февруари през тази много студена зима, – единственото, което можех да виждам, бяха
призрачните силуети на кънкьорите, преминаващи
край мен по пързалката, а за финал и белият лед – последната светлина – първо посивя, после стана черен и така
цялото ми зрение помръкна, въпреки че можех да чувам,
и то съвсем отчетливо, как острите ръбове на кънките стържеха по леда – приятен, мек и същевременно
целеустремен звук с по-дълбок басов тон, отколкото
очакваш, че може да издават острите стоманени ръбове, но по всяка вероятност този плътен бас идваше от
водата под леда: чжът, чжът, чжът. Чувах как някой
се засилва, завърта се на място с едно по-остро чегъртане, последвано от леко дращене, когато кънкьорът
прави още едно завъртане и се заковава на място. Тогава
се изсмивах, зарадван от тази способност на кънкьора
да спре на секундата – първо чжът, чжът, чжът и после
отведнъж ссстоп!
Разбира се, бях и много тъжен, но все пак имах късмет, че това ми се случи, когато бях толкова млад и
още не бях в състояние да си дам сметка какво е да имаш
недъг, затова мислено се обърнах към другите си способности, например към изострения си слух, който успях да
тренирам до такава прецизност, че носеше в себе си голяма доза видимост. Лангли казваше, че имам уши като
на прилеп и дори подложи на проверка собственото си
твърдение, защото той обичаше всичко да изпробва. Аз, разбира се, бях наясно с нашата къща, с всичките й
четири етажа, и можех да я обиколя стая по стая и да се
движа нагоре-надолу по стълбите съвсем уверено, тъй
като знаех наизуст подредбата на мебелите. Познавах
гостната, кабинета на татко, всекидневната на мама,
трапезарията с нейните осемнайсет стола и дългата
маса от орехово дърво, килерите за провизии, помещенията за сервизи и прибори, кухнята, салона, спалните,
знаех точно колко са покритите с килим стъпала между етажите, дори не ми се налагаше да се държа за перилата. Ако се случеше някой да се загледа в мен, без да е
наясно, че съм сляп, дори не би се усъмнил, че зрението
ми е мъртво. Но Лангли заяви, че за да се види доколко са
истински способностите на моя слух, трябва да се изключи паметта, и се зае да размести част от мебелите,
след което ме въведе в музикалната стая – предварително беше бутнал рояла в съвършено друг ъгъл, а сгъваемия японски параван с нагазилите във вода чапли беше
сложил в средата на стаята, и за да е още по-достоверна проверката му, ме завъртя няколко пъти още на прага, докато цялото ми усещане за посока се разцентрова, но тогава се изсмях от все сърце, тъй като, знаете
ли, съвсем естествено заобиколих сгъваемия параван и
седнах пред пианото, сякаш знаех предварително къде
го е преместил. Истината е, че чувах повърхностите,
затова казах на Лангли, че слепият прилеп издава звуци и по този начин се ориентира, докато на мен не ми
е нужно да издавам звуци, нали така? Той направо се
смая – Лангли е по-голям от мен с две години и затова
толкова обичах да го впечатлявам с каквото мога. По
това време той вече учеше в колеж или май беше първа
година в Колумбийския университет.
– Как го правиш? – попита ме от чисто научен интерес.
– Усещам формите, тъй като те избутват въздуха встрани – отвърнах му, – или пък чувствам топлината, която отделят предметите. Можеш да ме въртиш до припадък, но аз пак ще ти кажа къде въздухът е
зает от нещо твърдо.
Освен това не липсваха и други компенсации.
Имах частни учители по всички предмети и разбира се,
без проблеми продължих образованието си в Консерваторията в Уест Енд, където бях постъпил още като
зрящ. Дарбата ми на пианист направи слепотата ми
приемлива в очите на висшето общество. Като пораснах, хората говореха за моята галантност, а и момичетата без съмнение ме харесваха. В онези дни в нашето
нюйоркско общество една от родителските грижи, с
цел дъщерята да си осигури подходяща партия, бе тя
да бъде своевременно предупреждавана, май от самото
си раждане, да внимава с мъжете и никога да не им се
доверява. Това беше много преди Голямата война, когато дните на млади девойки и зрели жени, които пушат
цигари и пият мартини, бяха все още напред в непредсказуемото бъдеще. Така че един красив млад слепец от
почтено семейство се явяваше на практика съвсем привлекателен, макар и само затова, че не би могъл дори и
скришом, да си позволява неблагоприлично поведение и
измами. Всъщност неговата безпомощност беше доста примамлива за жена, възпитана от малка да се държи като безпомощна. Защото това би я накарало да се
почувства по-силна, сякаш владее положението, а нищо
чудно и да събуди нейното съчувствие – ето че с моята слепота бих могъл да постигна много. Защото в такъв случай жената би могла да се изразява без задръжки,
да дава воля на потиснатите си чувства, както не би
могла да си го позволи със същата безопасност, ако е с
друг мъж. Обличах се много добре, можех сам да се бръсна
без нито едно порязване, а по мое настояване бръснарят поддържаше косата ми малко по-дълга, отколкото
се носеше по онова време, така че когато в разгара на
някое светско парти сядах да изсвиря „Апасионата“
например, или пък „Революционен етюд“, косата ми се
развяваше, защото тогава я имах в изобилие, кестенява
и много гъста, сресана на път по средата на темето,
която се спускаше от двете страни на лицето ми. Коса
ала Ференц Лист – такава беше моята. Ако се случеше
просто да си седя на някое канапе и наблизо да няма никой, младата дама до мен си позволяваше да ме целуне,
да докосне лицето ми и пак да ме целуне, а пък аз, тъй като бях сляп, можех да сложа ръка върху бедрото й, без
това да изглежда непристойно, при което тя често издаваше стон, но не си позволяваше нищо повече, тъй
като се боеше да не ме злепостави.
Бих казал, че за човек, който никога не се е женил,
бях особено чувствителен към жените, всъщност много ги обичах и умеех да ги ценя; нека си призная отсега,
че вече бях имал едно-две сексуални преживявания още
по времето, за което говоря – тоест когато водех моя
незрящ светски живот в града като красив млад мъж,
ненавършил двайсет години, когато нашите родители бяха все още живи и соаретата често присъстваха в
ежедневието ни, когато сред гостите ни се забелязваха
най-знатните градски величия; и още едно отдаване на
почит пред късното викторианство, което модерните времена със сигурност ще пренебрегнат – например
модния интериор на нашата приятелка Елзи дьо Волф,
която, след като баща ми є забрани да преобрази всичко
по неин вкус, повече не стъпи в нашата къща... къща,
която лично аз винаги съм намирал за много уютна, солидна, сигурна, с удобни, тапицирани мебели и кресла
с пискюлени калъфки, с тежки драперии от тавана до
пода над тънките пердета, със средновековни гоблени,
окачени на златисти стълбове, с вградени в еркерните
прозорци шкафове за книги, с дебели персийски килими,
лампиони с големи абажури и пискюли по тях, както и
амфори, изписани с китайски декоративни мотиви, в
които можеше цял да се напъхаш – всичко беше много еклектично, тъй като представляваше нещо като
дневник на пътешествията на нашите родители, и в
очите на външния човек със сигурност би изглеждало
като стълпотворение от пръснати в безпорядък вещи,
но на нас ни се струваше съвсем нормално и на мястото
си, а то се оказа и нашето наследство – на мен и на Лангли – именно това усещане за живот сред натрапчиво
неодушевени неща, сред които се движехме ежедневно.
Всяка година родителите ни заминаваха за чужбина и прекарваха там най-малко месец, като обикновено
се качваха на някой от големите презокеански параходи и ни махаха от борда на съд най-малко с три-четири огромни комина – „Кармания“ ли? „Мавритания“ ли?
„Нюрестания“ ли?, – докато той се отдалечаваше от
пристанището. Изглеждаха толкова малки там високо
на палубата, колкото се чувствах и аз пред бавачката,
която ме стискаше здраво за ръка; усещах басовата корабна сирена чак в петите си, а чайките се разлетяваха
празнично, сякаш се случваше нещо наистина прекрасно.
В такива моменти се чудех какво ще стане с пациентите на татко, докато го няма, защото той беше много
известен женски доктор, и аз се притеснявах, че някоя
дама може да се разболее в негово отсъствие и дори да
умре, докато го чака да се върне.
Още докато родителите ми обикаляха Англия
или Италия, или Гърция, или Египет, или незнайно къде
другаде, тяхното завръщане винаги беше предшествано от предмети, които пристигаха в дървени сандъци, доставени пред задната врата на къщата ни от
компанията „Рейъуей експрес“: плочки от древни ориенталски мозайки, редки книги или мраморен фонтан,
или бюстове на древни римляни без носове или без уши,
или пък антични шкафове изпълнени с миризмата на изпражнения.
И тогава най-накрая пристигаха с едно мощно
„ура“, след като почти ги бях забравил, самите Мама
и Татко, които излизат от спрелия пред къщата файтон, а ръцете им пълни с онези съкровища, които не
бяха успели да изпратят предварително. Не бяха съвсем
небрежни родители – винаги имаше подаръци и за нас
с Лангли – неща, които наистина да развълнуват едно
момче, като едновремешни влакчета играчки например,
толкова изящни, че изобщо не ставаха за игра, или пък
четка за коса с позлатена дръжка.
---
Романът от днес е на книжния пазар с марката на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!
|