На Леон Верт

         XIV

         Петата планета беше много чудновата. Тя беше най-малката от всички. В нея имаше място само за един уличен фенер и за един фенерджия. Малкият принц не проумя за какво можеха да служат един уличен фенер и един фенерджия някъде си в небето, на една планета, дето нямаше нито къщи, нито население. Все пак той си каза:
         — Може би тоя човек наистина е смешен. Все пак той е по-малко смешен от царя, от суетния, от бизнесмена и от пияницата. Неговата работа поне има смисъл. Когато запалва своя фенер, той като че създава една нова звезда или едно цветче, угаси ли фенера си — приспива цветето или звездата. Това занятие е много хубаво. То е истински полезно, защото е хубаво.
         Когато стъпи на планетата, той почтително поздрави фенерджията:
         — Добър ден. Защо угаси преди малко фенера?
         — Такова е нареждането — рече фенерджията. — Добър ден.
         — Какво е нареждането?
         — Да угасям фенера. Добър вечер. И отново го запали.
         — Но защо пък сега го запали?
         — Такова е нареждането — отговори фенерджията.
         — Не мога да разбера — каза малкият принц.
         — Няма какво да се разбира — рече фенерджията. — Нареждането си е нареждане. Добър ден.
         И угаси фенера. Сетне избърса чело с една кърпа на червени квадрати.
         — Ужасен е моят занаят тук. По-рано това имаше смисъл. Угасях фенера сутрин, а вечер отново го запалвах. През останалото време на деня можех да си почивам, а през останалото време на нощта — да си поспивам…
         — Промени ли се нареждането след това?
         — Нареждането не се промени — каза фенерджията. — Тъкмо в това е нещастието! От година на година моята планета се върти все по-бързо, а нареждането не се промени!
         — Тогава? — рече малкият принц.
         — Тогава — щом тя се завърта веднъж в минутата, аз нямам и една секунда почивка. Запалвам и угасям веднъж на всяка минута!
         — Гледай колко е чудно! Значи на твоята планета дните са по една минута!
         — Нищо чудно няма — рече фенерджията. — Откак приказваме, изтече вече цял месец.
         — Месец ли?
         — Да. Тридесет минути. Тридесет дни! Добър вечер.
         И отново запали фенера.
         Малкият принц го погледна и обикна тоя фенерджия, който тъй добросъвестно спазваше нареждането. Спомни си слънчевите залези, които самият той ходеше по-рано да гледа, като местеше стола си. И поиска да помогне на своя приятел:
         — Виж какво… аз знам едно средство, за да си почиваш, когато искаш…
         — Аз постоянно искам да почивам — рече фенерджията.
         Защото човек може в едно и също време да бъде добросъвестен и мързелив.
         Малкият принц продължи:
         — Твоята планета е толкова малка, че ти с три крачки можеш да я обиколиш. Трябва само да вървиш много бавно, за да бъдеш винаги на слънце. Когато поискаш да си починеш — ще тръгнеш… и денят ще продължи толкова, колкото искаш.
         — Нямам голяма полза от това — каза фенерджията. — Аз най-много обичам да спя.
         — Не ти върви — каза малкият принц.
         — Не ми върви — каза фенерджията. — Добър ден. — И угаси фенера.
         — Този човек — каза си малкият принц, продължавайки пътешествието си — би бил презиран от всички други — от царя, от суетния, от пияницата, от бизнесмена. Ала той е единственият, който не ми се вижда смешен. Може би защото се занимава с друго нещо — не със себе си.
         Той въздъхна със съжаление и продължи:
         — Той е единственият, когото бих избрал за приятел. Но неговата планета наистина е много малка. Няма място за двамина…
         Ала имаше нещо, което малкият принц не се решаваше да си признае — то беше, че той съжаляваше за тая благословена планета най-много заради хиляда четиристотин и четиридесетте слънчеви залези през двадесетте и четири часа.