„Календарът на маите“ е роман, който застъпва различни жанрове – от семейната сага, билдунгс-романа, любовния, еротичния, социалния роман, а в тематичен смисъл съдържа в себе си типичните за Ферич постоянни мотиви за болестта и смъртта, както и открива присъствието на онова „вътрешно око“, което има безпогрешен усет за странното, което обикновено се крие там, където най-малко очакваме.
         „Календарът на маите“ е роман за порастването. Книгата разказва за три момчета, които израстват в Загреб през петдесетте и шестдесетте години на миналия век. Това е роман за любовта и нейните демони, която се проявява в най-различни форми. Разказ за Тихомир и Сенка във времето от гимназията до наши дни. Това е роман за секса, за желанието, което ни изпълва и унищожава. Роман за преходността, за времето, което оформя не само настоящето, а променя и миналото. Роман за старостта и слабостта.
         Ферич пише за Загреб от средата на миналия век до наши дни, за излетите в Самобор и на Слеме, за околностите на Загреб. Това е книга с широк замах, в която има много брилянтни миниатюри. Текст с много съспенс, който постоянно изненадва и шокира.
         „Календарът на маите“ получава наградата „Киклоп“ за най-добра проза през 2012, наградата за проза на вестник „Ютарни лист“ през 2012, наградата „Владимир Назор“, връчвана от Хърватското министерство на културата.

КАЧВАНЕТО

         Някога бяхме тридесет. Като дните в месеца. Сега сме само дванадесет. И както тогава, през 1961-ва, бяхме повече, а животите ни бяха кратки, така сега, през 2010-а, сме значително по-малко, но зад себе си имаме несравнимо по-дълъг живот. Тук сякаш нещо се уеднаквява и изравнява с нещо друго. Тогава бяхме на по деветнадесет, сега сме на по шейсет и осем. Всеки от нас в момента носи в себе си по три тогавашни живота. И с тази тежест от три млади животa, които са се превърнали в един стар, тези сравнително малобройни, но добре запазени остатъци от един абитуриентски клас от средата на миналия век, стоят на групички или поотделно на излъскания камък на пристанището в Опатия. Разпръснати са в привиден хаос, както никнат растенията, или както си почиват пингвините. Но когато се навлезе малко сред тези живи кариатиди, които не държат нищо, даже ведрото небе над себе си, а само стоят на групички или поотделно бъбрят, може бавно, както когато се вдига мъглата, да се отличат определен ред и роли. Тъкмо се измъкнах от автомобила и с нетърпение запалил една цигара „Ронхил лайт“, сякаш това „лайт“ някак ще облекчи последствията от четиридесетгодишното пушене, проучвам колегите под тези старчески маски, сякаш сме на Заговезни в Самобор, а не на пристанището в Опатия. Сара извади куфара ми от багажника на пасата.
         – Татко, това нека остане до колата, аз отивам да купя сладолед на малкия!
         Застанал до отворените врати, наблюдавах групата на брега от разстояние. Мариян, понеже това със сигурност е той, през пластовете месо и кожа, които са се наслагвали с годините, показва злобното си момчешко лице от снимките на класа, събрал е около себе си група обожатели и бърбори и жестикулира енергично, докато те се скъсват от смях. Той е смешникът. Лидия и Вера стоят отстрани, внимателно наблюдават групата, която се забавлява, и само от време на време процеждат по някой коментар. Те са наблюдателки. Такива бяха и преди 50 години. Югана пък кръжи. Тя е свързочник. Ходи от един пенсиониран съученик до друг и представя сина си: мъж на средна възраст, който, ето, вече е напълно побелял. Походката и маниерите им са еднакви, само че тя малко повече се е свила в раменете и вече се смалява. Странно е тъкмо това как той абсолютно точно повтаря майчините си движения, докато се ръкува, накланя главата си леко встрани и тъжно се усмихва на събеседниците си. Сигурно така майката се превръща в дете.
         Абитуриентите пенсионери се групират както едно време в училище: популярните с популярните, сякаш и сега, след толкова години, трябва да се подчертае разликата между благородниците на класа и онези нещастници, непопулярните, които все се опитваха да подражават на някого. И както преди два месеца на терасата на „Палаиновка“ ми се стори, че съм се впуснал в нещо сериозно и опасно, така и сега това завръщане в младостта, което беше инициирано от осъзнаването на старостта, изглежда много по-сериозно. Сякаш не са минали 50 години от онова първо пътуване, когато от този бряг вместо децата и внуците, ни изпращаха майките и бащите ни.
         Стоим заобиколени от хора на средна възраст, сред които вече има вдовци, понеже смъртта обича да се шегува. И това, да кажем, ми дава повод да кажа:
         – Моите съболезнования, Миславе!
         Подавам съчувствието заедно с ръката си на сина на Югана, който, вече не знам за кой път, тъкмо изплюваше житейската си трагедия пред някой от съучениците на майка си.
         – Ама вие двамата не се ли познавате? – пита Югана.
         – Да, но той беше още малък последния път, когато го видях.
         Югана тук представлява един вид комитет по посрещането. Кръжи от колега до колега, сякаш кара слалом по терен, който някой много злобен е изравнил и пуснал от Алпите чак до морето. Ръкува се, целува, разменя любезности. В ръката си държи списък, закрепен на тенекиена подложка с метална щипка. Като онези метални плочки, дето висят на предната страна на болничните легла и на тях се закрепва температурният лист. След като мине при някой уважаван съученик, зачертава името му.
         И тогава, някъде отзад, от другата страна на паркинга, се появява нисичка, но младолика госпожа с едър бюст.
         – Хайде, отбележи ме и мен!
         Югана, щом я забеляза, отиде да я прегърне. Тя, висока, с метално сива коса, с дългите си ръце я обгърна почти напълно.
         – Ана, душо!
         Името на Ана плавно влизаше в това на Югана, като матрьошка в матрьошката. Но колкото и имената им частично да съвпадаха, те двете изглеждаха напълно различно. Югана висока, издължена, Ана ниска, набита, с подчертано големи гърди, които времето беше уголемило още повече, като че ли тези две топчести творения са резервоар, в който се утаяват годините. Приятелки са още от гимназията, винаги са били в близка връзка. Обаче когато се появяваха заедно, нито едната, нито другата можеше да изглежда красива. Една до друга, стройната Югана и набитата Ана с подчертаните заоблености изглеждаха като карикатура. Понякога пред някоя витрина или огледало те се смееха на собствения си вид. Най-добри приятелки, а бяха като герои от комедия. Всяка поотделно пък притежаваше собствена привлекателност. Югана – красотата, която заради поведението и движенията преминаваше в достойнство, докато заобленостите на Ана винаги, още от осми клас, изглеждаха подчертано сексапилно, а на това тяло беше поставена кукленска глава на дете, която и след 50 години изглеждаше далеч по-млада от истинската ? възраст.
         Синът на Югана, чиято жена неотдавна е починала от рак на панкреаса, застана пред Ана, жадувайки съжаление.
         – Миславе! – промърмори тя тъжно и го прегърна.
         Майка му и аз стояхме отстрани и ги гледахме как се прегръщат. Ана обаче, зад гърба на Мислав, направи учудена физиономия и се опитваше да попита Югана нещо тихо, оформяйки думите с устни. Тя я гледаше внимателно и каза:
         – Миславе, забравили сме несесера ми в колата.
         Побелелият господин на средна възраст пусна Ана, обърна се към куфара и обхвана с поглед брега.
         – Какво гледаш?
         – Не знам, стори ми се, че сме го взели. Не го ли носеше ти?
         – Не знам, сине – изфъфли тя любезно, – иди все пак да видиш.
         Забелязах, че бутна с крак малкия несесер Самсонайт зад краката ми. А когато Мислав започна да се клатушка към паркинга и когато тъжният му гръб започна да се смалява, Ана приближи приятелката си и тихо попита нещо. Югана пък само безпомощно сви рамене и след като внимателно провери къде се намира синът ? и дали не гледа, панически изрови мобилния си телефон и го тикна в ръката на Ана. Какво играят тези, помислих си. Въпреки че стоях само на две крачки, не можех да чуя какво си говореха.
         – Намалих го, за да не звънне, докато той е тук – само чух да казва Югана накрая. Изведнъж ми стана неудобно заради този малък конспиративен съвет и се готвех да тръгна, трябва да съм направил такъв жест, но Ана ме хвана за ръката.
         – Здравей, Тихо! Даже не се поздравихме като хората.
         Докато се прегръщах с Ана, тя прошепна на Югана:
         – Ето го, връща се!
         Видях как Мислав бавно се тътри назад. Походката му изглеждаше по-старческа от тази на много други тук. Сякаш бившето дете и бъдещият старец са се стопили в едно безвременно тяло, а неговата трагедия изведнъж е станала малко комична, когато казва на майка си с известно ликуване в гласа:
         – Ти все пак си го взела!
         Дискретно шарех с поглед по тези дванадесет апостола, заобиколени от деца и внуци, търсейки светлата глава с прическата на френска танцьорка. В един момент ми се стори даже, че я виждам. Закриваше я млада жена и на моменти се показваше само глава със светла коса, унесена в разговора. Дали тази млада жена е Андреа? Дали това наистина е Сенка? Докато се уговаряхме, нито в един момент не попитах Югана дали се е чула със Сенка и дали и тя ще дойде на тази екскурзия. Всъщност, колкото пъти се бяхме чули и докато тя ми разказваше с кого се е свързала, се надявах, че сред имената ще блесне и нейното. Но това така и не се случи. Но не ми беше споменала нито Вера, нито Лидия, а те все пак са тук, което значеше, че може би още има надежда, понеже списъкът постоянно се променяше. Някой се отказваше, някой се записваше по-късно. Направих няколко стъпки, за да виждам по-добре и установих, че това не е Сенка, а Алма. Двете дори имаха дъщери на една и съща възраст. Дойде ми на ум, че всъщност въобще не съм сигурен дали това при „Палаиновка“ наистина е била Сенка и дали наистина знам как изглежда тя сега. Откакто Югана започна да организира този излет, си мислех и за Сенка, но това вече не беше толкова важно за мен. Истина е, че Сенка имаше много общо с идеята за повтарянето на това пътуване, но също така е истина, че това ми дойде на ума просто така. На момента. Като скок на катерица. И погледът, отправен във висините, за да не гледам монголоидчето и баща му, и това колко могат да бъдат обичани и недостойните хора. Ако дойде, може да бъде интересно, мислех си, ако не дойде, пак добре, вероятно и без нея ще си прекараме отлично. Но защо сега, когато видях, че това не е тя, ми е толкова криво?
         – Татко, защо сам си донесъл куфара? – каза Сара, която изведнъж се появи до мен.
         – Защото не съм хилав и цял живот сам си нося куфара.
         Нищо не прокоментира, само извъртя очи, а и Денис ме гледаше обвинително. Ближеше сладоледа, който му беше купила майка му. Ако му го бях купил аз, нямаше да ме гледа така. Има усет чия страна да вземе. Ана, Югана и Мислав още стояха до мен.
         – Това е Сара – казах, – а този, дето се крие зад нея и цапа полата на майка си със сладолед, е Денис.
         Сара се ръкува с Ана и Югана, а докато се ръкуваше с Мислав, Ана каза:
         – Жената на Мислав почина миналата година.
         Сара каза:
         – Съжалявам.
         Мислав, с прилично изградено чувство за церемониал, прие това съжаление и се поклони. Смъртта на жената го правеше герой на деня, където и да се появеше. Денис все пак с безпогрешната си интуиция за трагичното и необичайното се измъкна от скривалището си и все още ближейки сладоледа, фиксира героя на деня с нескрито любопитство.
         В един момент Ана прекъсна неудобното мълчание, като викна:
         – Това там Тони ли е?
         Висок слаб господин, порядъчно плешив и с войнишки маниери, вървеше към нас, като дърпаше след себе си куфар на колелца, който подскачаше по неравните каменни плочи. Разпознах го, някогашния си приятел, с когото не съм се чувал тридесет и девет години, а в града предпазливо се избягвахме. На Франкопанска улица, където известно време често се срещахме, всеки си имаше своя страна на улицата: той лявата, аз дясната. Всеки от нас по това време имаше работа на „Франкопанска“, затова и трябваше да изберем всеки своя страна. Аз сътрудничех на Медицинския лексикон и ходех в залите на Лексикографския институт, а той, както бях чул, имаше любовница на „Франкопанска“ 16, където редовно ходеше след работа. И ето сега се приближава опасно, но гледа само Ана и Югана. Доблестен както винаги, академик, върви, сякаш е глътнал корабна мачта. На подобни хора гръбнакът им е оръжие.
         – Много ми е приятно, че успя – каза му Югана.
         Нещастникът трябва да е бил страшно зает, когато е станало дума дали ще дойде на това пътуване. Със сигурност пак някакви конгреси на гинеколозите от Калкута до Япония. Академикът любопитно се огледа наоколо, загледа се и отделни лица сякаш бавно ги разпозна в онази купчина лица на пристанището, а след това подаде ръка на Югана.
         – Честито – каза. – Колосално!
         Югана не спря да се усмихва и прие поздравленията. Гледах дали ще ме спомене като съидейник, поне така, малко, но не. След като той се целуна с Ана, тя остави академика да се поздравява с останалите, докато Югана, цялата сияеща, зачеркна името му в температурния си списък. Тони във всички случаи беше един от популярните.
         Все още търсех с поглед из цялото пристанище светлата прическа на балерината, но от време на време в кръгозора ми много иронично влетяваше внукът, който най-накрая се беше отделил от полата на майка си и беше намерил момиченце на своята възраст, внучката на Мариян, и с нея подтичваше наоколо.
         Запалих цигара, а Денис, който се оказа наблизо, каза:
         – Мамо, дядо пак пуши, ще хване рак и ще трябва да го закопаем в земята.
         И тогава се случи нещо наистина странно. От другата страна на паркинга, зад сградата на бившата капитания, дискретно се появи мургав мъж с тясно лице и къса коса, съвсем леко прошарени. Ето го Роман, помислих си за момент. Обаче изглеждаше така, сякаш се крие от някого. Докато не видях потресеното лице на Югана и Ана, която шокирана стои с ръка на уста, всичко ми изглеждаше нормално. Работата е там, че Роман е мъртъв от двайсетина години, а човекът, в когото го припознавах, се появи точно в момента, в който запалих цигара. Както и когато се бяхме запознали.

ИМЕНА

1.

         – Януари, февруари, март, април, май, юни... – майка ми докосваше с показалец кокалчетата на стиснатите ми китки. – Сега пробвай ти!
         Стисна китки като мен преди малко и ги бутна под носа ми.
         – Януари, февруари, март, април... – започнах аз, неуверено посочвайки кокалчетата и ямичките между тях на китките на майка ми.
         – Колко дни има януари?
         – Тридесет и един.
         – А март?
         – Също.
         – Сега разбра ли?
         Тетрадката ми по природознание стоеше върху една от кутиите в празната кухня, където седяхме в очакване да дойде камионът с мебелите ни. Вътре беше първата ми двойка и с нея бележка за мама. Пишеше, че в трети клас все още не знам онова, което е трябвало да науча още в първи: колко дни има всеки месец.
         – Виждаш ли сега? Тук, където е кокалчето, са тридесет и един, а този помежду им има тридесет. Освен февруари, който има двадесет и осем. А тук, където се допират китките ми, виждаш ли, недей да се дзвериш наоколо, а гледай, тук са две кокалчета едно до друго, тук е повдигнато. Това са юли и август, и двата имат по тридесет и един. Разбираш ли?
         Кимнах с глава, но всъщност не ми беше ясно как кокалчетата на ръцете и ямичките помежду им могат да са месеци. Тогава годината трябваше да има четиринайсет месеца.
         – Кога февруари има един ден повече?
         Мълчах. Това с февруари и кокалчетата наистина ми идваше в повече и то точно сега, когато се бяхме преместили в нов апартамент и чакахме татко с още един човек от предприятието да докара с камион всичките ни неща, които толкова внимателно бяхме опаковали във вестници и сложили в кутии. Изминалите месеци бяхме живели сред кутиите в апартамента на баба, долу на „Медуличева“, в очакване да пристигне решението за получаване за този апартамент.
         – Февруари има един ден повече всяка високосна година – рецитираше майка ми, опитвайки се да скрие нервността си.
         – Сега сме 1953 г. Кога ще бъде следващата високосна?
         – 1956-а!
         – Така е. Тогава ще си в шести клас.
         – Ако преди това не се разболея от левкемия и не умра.
         Майка ми ме погледна сякаш вместо своето дете изведнъж е видяла бодливо прасе.
         – Къде си чул за левкемия?
         – Учихме го по природознание. Това е, когато кръвта се превръща във вода.
         Тя стана и започна нервно да отваря една от кутиите. Защо това толкова я притесни?
         – Върви навън и се запознай с децата! – каза тя.
         Неуверено слязох от втория етаж и намерих само празен двор, обрасъл с плевели и няколко току-що посадени хилави дръвчета, които растяха до кооперацията. Седнах на уличната ограда, която се състоеше от дебели хоризонтални тръби, която сякаш беше направена, за да се седне на нея. Като пречки за птици. Улицата също беше празна. Изглеждаше сякаш автомобилите не минават оттук. Долу в града трафикът беше оживен, минаваха коли, малки камиони със строителни материали, понякога и каруци, хора, които бързаха от „Прилаз“¹ към „Илица“². Тук за живота напомняше само купчината прясно нарязани цепеници пред съседната къща. Това затвърди убеждението ми, че сме дошли на края на света. Седях на оградата доста дълго, преди покрай купчината да се появи един човек с голяма кошница, оплетена от брезови клонки. Гледах как слага нарязаните трупчета в кошницата. Правеше го по странен начин и някак бавно, понеже нямаше китки. Вместо китки от ръкавите на овехтялото му сако от дебел кафяв плат стърчаха обли чуканчета, самите те приличаха на тънки парчета дърво. С тези чуканчета като с някакви непохватни клещи захващаше отделните трупчета и ги слагаше в кошницата. Когато я напълни, закачи я с помощта на кука за вдигане на щори около врата си, така че тя му висеше на гърдите. Тогава се запъти към каменните стълби, които водеха до входа на една вила.
         Вкамених се и се взирах в една точка на просторния двор, който заобикаляше вилата. Обаче когато погледите ни се срещнаха за момент, човекът подвикна:
         – Ей, малкия, ела насам!
         При това повдигна ръба на старата си шапка, изпод която на челото му падна мократа му коса. Седях, сякаш някой ме беше залепил за пречката на оградата на двора като препарирана птица.
         – Хей, на теб говоря!
         Погледите ни отново се срещнаха. Човекът без китки, с повдигнатата шапка и потната коса, ме чакаше отсреща. Скочих от оградата, идваше ми да изтичам назад в двора, който се готвеше да стане и мой, но нещо ме задържа. Някакво приличие. Може би срам. Човекът продължаваше да стои там, в очакване, и аз бавно, с несигурни стъпки се запътих към него. Видях сакото му, по което се бяха залепили тресчици, мазните петна на шапката му, необръснатото лице с много побелели косъмчета, чуканчетата, които по средата имаха белези от шиене.
         – Пъхни си ръката тук!
         При това с едното от трупчетата на ръцете си показа към джоба на сакото. Двоумях се, мислех, че нещо отвътре, от джоба, ще отхапе ръката ми, ако наистина я пъхна вътре. Човекът ме гледаше с учудване.
         – Не се бой!
         Стиснах зъби и пъхнах ръка в джоба му, сякаш я пъхах в челюстите на крокодил, и напипах нещо правоъгълно. Извадих плоска синя кутия с бели букви „ОПАТИЯ“. Над надписа беше нарисувана малка бяла лодка.
         – Е? – каза той припряно – Извади!
         Извадих една цигара и стоях така пред човека, държейки я в ръка.
         – И кибритът е вътре. Запали, де!
         Върнах кутията, сложих цигарата в уста и запалих, както бях виждал да прави баща ми. Държах пламъка пред върха на цигарата и няколко пъти дръпнах. Парченца тютюн се задържаха от вътрешната страна на устните ми. Дръпнах още няколко пъти и тогава човекът с глава даде знак да пъхна цигарата в устата му.
         – Ти май не си оттук?
         – Днес се преместихме!
         Това беше първата цигара, която запалих в живота си.
         Още докато стоях пред човека и дръпвах онези два-три пъти, видях как от входа на кооперацията излизат две момчета, които носеха топка. Едно от тях, по-високото, избърза през улицата и застана пред нас.
         – Старче, да ти се намира някоя цигара?
         – Взимай! – посочи му той с глава към джоба си.
         Момчето извади една цигара и кибрита и си запали, като внимателно поглеждаше към прозорците на кооперацията. Криеше я с ръка и издишаше дима някак назад. При това нито веднъж не се обърна към мен. Върна се до пътя, където другото момче вече беше сложило парчета тухли, които бяха до оградата, за врата. Започнаха да си подават. Побързах назад до оградата, седнах и ги гледах как играят. Всеки от тях беше вратар, защитник и нападател. Тръгваше от своята врата и се опитваше някъде по средата на този импровизиран терен да надхитри противника, или пък направо стреляше към вратата. Другото момче беше по-дребно, чернокосо и имаше хубаво издължено лице. Беше голямо горе-долу колкото мен, но още носеше детски обувки. Сандали „Опатия“ с бели каишки и дупчици в горната част. Не ми беше ясно защо толкова голямо момче носи сандали „Опатия“ и защо цигарите и сандалите се казват по един и същи начин. Високият беше по-добър играч и често успяваше да надвие другия. Беше странно да гледам как само те двамата играят онова, което иначе играят двадесет и двама. Изглеждаха по-самотни от мен, който седях сам на оградата. Опитах се да установя някакъв контакт с тях, но не ми обърнаха внимание. Сякаш бях въздух. Затова и аз ги игнорирах. Загледах се в ръцете си, стиснах китките си и започнах да броя:
         – Януари, февруари, март...

---

¹ Улица „Прилаз Джуре Дежелича“. – Б. пр. [горе]
² Главната улица в Загреб. – Б. пр. [горе]

Зоран Ферич
КАЛЕНДАРЪТ НА МАИТЕ
Превод от хърватски: Димана Митева
Издателство „Авангард принт“
Библиотека „Проза XXI“
Книгата се издава с подкрепата на Програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз.

Публикацията е предоставена от Издателство „Авангард Принт“.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Авангард Принт“ за предоставената възможност да публикува откъс от романа!