Франсиско Ферер Лерин

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

 

CORVUS CORAX*

 

Франсиско Ферер Лерин

 

От испански: Рада Панчовска

 

 

         Движението на гарвана над хълмовете. Двойката гарвани, последна от големите птици, която кръжи в следобеда. Техните гласове (гракания) очертават територията. Хълмовете от лозята до стръмнината и самата стръмнина в цялото й протежение. После евентуалните хранителни зони. Плажовете и сметищата на града, където си съперничат с други птици. Да се върнем към коронования полет над хълмовете. Стигат до билото и мъжкият, раздразнен от фалшивото разгонване на есента, завива на сто и осемдесет градуса по надлъжната си ос в своето реене до женската. Очертава се една по-дребна птица, която изглежда неспокойна. Керкенез. Гарваните кацат върху очертанието.
         Лъжа в обичайните гранични пунктове. Мога да стигна до града с целия си багаж и минавам обикновено незабелязан. Държа стая със съквартиранти. Турци и хървати. Изглежда невъзможно една почивка в тази нощ и излизам на покривната тераса. Виждам залива с несвършващите си светлини и проснат върху сплитовете лук заспивам. Сега изгрява слънцето сред странни цветове. Никой в града. Това е часът на морето и на първите светлини. Зная, че няма нищо като тази самота. По покривите и покривните тераси стигам до плажа. Влажният студ първите чайки катранът мрежите. Спи градът с изпразващи се върху този плаж вътрешности. Струпват се кучета в сметището на морския нос и чайките обикалят лакоми. В дъното голямата завеса на белите планини. Неизследвани. Само за посветени. Там гарваните и белите орли. Времето минава и по напуканата стълба слизам в града. Улиците пусти. Стигам до кръгъл площад, в чийто център се издига естрада. Остатъци от панаир. Намазаните върлини с подаръци отгоре са пълни с мухи и започва да се надига леден вятър. Несвойствен за сезона. От площада тръгват многобройни улици. Никоя не е сигурна. Зная, че съдбата ми е площадът. Усилва се вятърът. Два гарвана прекосяват бързи небето. Гррак. Към плажа. От планините. Една остъклена врата се разбива като се удря в рамката. Оставам в очакване. Изглежда като да съм единственият човек в града. Блестят стъклата по земята. Приближавам към тях. Това е магазин. Натъпквам се с котлети и свинско филе. Излизам отново. Никой. Вятърът огъва дърветата. И се трупат опаковки амбалажи хартиени въжета. Време е да се търсят решения. Чужденец в града. Пладне. Силен вятър. Не се вижда живо същество. Всички биха ме посъветвали да бягам. Но това е моето място. Сигурен съм.
         Втора нощ в града. Добрал съм се до една по-издигната покривна тераса. Вятърът спря и част от небето се заоблачи. Завивам се с някакви одеяла и се събуждам вдървен. Виждам, че нищо не се е променило. Слънцето вятърът който начева и самотните улици. Отивам на площада. Сега, когато вече го познавам прекрасно, откривам, че не е толкова голям, нито изцяло кръгъл. Имам гости. Пет кучета обдушват магазина. Оставям ги да го правят. Отвращават ме свинските колбаси. Сега гарваните. По-забавляващи се в наблюдението си. Може би поради кучетата, които влачат месо. Пия от фонтана. Виждам плодове по балконите. Качвам се и ям. Оттук виждам огромни ята чайки върху брега. Люлеят се във вятъра. Много кучета. И плъхове. Също от този балкон виждам различни гарвани да летят над покривите. Много гарвани. Толкова, колкото никога не съм виждал. Решавам да спя тук.
         Утринта донася бриза. И с него една нова миризма. Миризма на джамия и пазар. Миризма на блато и на прах от талк. Протягам се сънно. Жаден съм. Като се навеждам, за да видя площада, помислих, че полудявам. Земята се вижда осипана с трупове. Човешки трупове, които плъховете налазват, докато кучетата разнасят парчета и крилатият свят се задържа над главата ми. Смъртта.
         Минали са седмици. Костваше ми усилия отначало. Но нямаше друг начин. Живея по балконите по покривните тераси по покривите. Открих, че тук плъховете не стигат. Когато съм гладен се откачвам и, оспорвайки с тях и с някое преситено куче, си набавям бързо някое парче. Качвам се. И тук си го изяждам. Морето за фон и шумът на вълните срещу брега. Мнозина ще помислят че съм луд че лъжа че навярно пресилвам. Нищо такова. Всеки би направил същото. Имам провизии за дълго. Имам най-добрия климат на света. Зная, че никога няма да дойдат да ме потърсят. И мога да бродя с цели часове под слънцето, докато расте брадата ми и кучетата влачат мъртвите до площада. От къщите. От стаите. От леглата.

 

 

 

---

 

 

* Гарван гробар (лат.)

 

 

 

върни се | върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 03. май 2015 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]