Робърт Фрост (1874-1963)

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

БРЕЗИ

 

Робърт Фрост

 

Превод от английски: Христина Керанова

 

 

Когато видя брези да люлеят стъбла
на фона на прави по-тъмни дървета,
обичам да си мисля, че момче ги люлее.
Но разлюляни те не скланят стъбла до земята
както ако са вледенени. Често май си ги виждал
тежки от лед в светло зимно утро
след дъжд. Удрят се една в друга и подрънкват
като се надигне бризът, и стават пъстри
щом от ударите глазурата им фино ce напука.
После под топлото слънце ронят кристали -
които се разбиват и трупат върху снежната покривка -
купчини излишно счупено стъкло,
сякаш небесният купол се е срутил.
Товарът ги привежда чак до увяхналата папрат,
и пак не се скършват, но веднъж наведени
за дълго, не се изправят съвсем:
стъблата им извити ще видиш в гората
години след това, листата си да влачат по земята
сякаш девойки на колене спускат коси
пред лицето да съхнат на слънце.
Но се канех да кажа преди Истината за леднaта стихия
да нахлуе с цялата си достоверност
че предпочитам някое момче да ги навежда
когато кравите прибира и извежда -
момче живяло далеч от града и бейзбол не познало,
което измисля игрите на които играе
зиме и лете, и после само си играе.
Едно по едно то бащини дървета покорява
като все се люлее, до долу ги свежда
и сковаността им побеждава
докато всички се огънат и ни едно не му остава
да надвие. Така то всичко
научава за това как не трябва да избързва
а дървото да сведе
плътно до земята. До върха
то внимателно и бавно се катери
както чаша търпеливо до ръба
ce пълни, и препълва даже.
После се оттласква с краката напред
и рита въздуха надолу към земята.
Та и аз бях нявга покорител на брезите.
И мечтая пак да бъда -
когато уморен от правила съм,
животът е като гора без път,
и лицето пламнало паяжини
разкъсва и сърби, a окото ми сълзи
от ударила се в зеницата клонка.
Искам да се махна за малко от земята,
после да се върна и започна отначало.
И нека своенравната съдба не сгреши
желанието ми да изпълни наполовина и ме грабне,
a не ме върне. Да обичаш най-добре е на земята:
не знам за друго място по-добро.
Искам по бреза да се катеря,
по черните клони нагоре по стъблото снежно бяло
към небето, докато не издържи дървото,
наведе върха си и пак ме пусне долу.
Плавно ще се нося нагоре, и обратно.
Нека ми е зле брези да покорявам.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. септември 2019 г.
©1998-2019 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]