Четири и половина, кафене на провинциална бензиностанция, идея нямам какво търся тук. Чакам Чила и приятелката й. Вън слънцето е огряло акациите с равномерна, заслепяваща светлина. Краят на август е, в зеленината са примесени пожълтели петна, ала жегата продължава да е непоносима, сякаш е средата на юли. Минава кола, от половин час никой не е наливал бензин, бензинаджията потъна някъде, пултът е празен. Жужат мухи, пред мен – книга и кафе, но не ми се чете. Гледам телефона на стената, никак няма да е Ок, ако иззвъни, защото ще се наложи да го вдигна и ще започне нещо, което хич не ми се ще. Пълна катастрофа или само аз я очаквам? Отсрещната къща има тръстиков покрив, най-отгоре по ръба, близо до комина тръстиката се е разпъртушинила, вижда се пластмасовата изолация. На двора – въжетата на простора, в прахта рият кокошки, на оградата – табела: продава се рибно езеро.

         Тръгнахме по обед с кола назаем, никога досега не съм карал полски фиат, с гръм и трясък пресякохме целия Алфьолд, сякаш седнали в ръждива бъчва. Турски и румънски камиони, геранила с бетонови топузи, цилиндрични бали слама. Свикнах с ръчката на скоростите, с твърдите педали, с трудноподвижното кормило, с нажежения въздух, който нахлува през отворения прозорец, настроението взе да се подобрява, понеже трябваше да измислим нова самоличност на приятелката ми. Как се казва, къде живее, с какво се занимава. Решихме вместо Чила да се казва Ноеми, хареса й, заради Наоми Кембъл, предполагам, ама няма нужда от такава засукана фамилия, добре ще е и Балог, да речем. Ноеми Балог, с „г” накрая, простичко, но не е и банално, запомня се и в същото време е трудно да се издири, в страната сигурно има поне още стотина Ноеми Балог. С какво се занимаваш, питам, най-добре да е фризьорка, казва Илдико, стара и близка приятелка на Чила, която надвисва помежду ни откъм задната седалка. Фризьорство и ноктопластика. Приятелката ми се смее, ноктопластика, след което помрачнява, фризьорка ми харесва, но с ноктопластика не искам да се занимавам. Ок, а къде работиш? На улица „Ловаг”, във фризьорски салон. Добре. Жилище? Къде живееш? Под наем на улица „Вешелени”, но тъкмо си сменяш квартирата. Телефон? Сигурно ще те попитат. Чила се замисля, нямам телефон, казва, не всеки има телефон. А на работата си нямаш ли? Там има, казва, ама шефът не обича, като се обаждаме, даже номера не знам.

         Бях залепнал за топлата седалка от изкуствена кожа, пейзажът се тресеше, слънчогледите се бяха извърнали от слънцето, гледаха на другата страна, като разочарована от своя вожд войска. Дори и със сто усещах маковите ниви и прашните конопени корени край пътя, явно това никога няма да се промени. Парници, покрити с фолия, после надпис: летателен ден – коли по околовръстния път, хора зяпат нагоре с извити вратове, бръмчащ спортен самолет, който влачи червена черта след себе си, прави пируети и се изгубва между дърветата. Кула, оградена с бодлива тел, под тежестта й дълбоко в земята нефтът ще се превърне в шоколад и от кулата ще го изпомпат нагоре , казвам, понеже от десет минути никой не е проговарял. История на земните находищата на течен шоколад, използвам изрази като шоковагонетка, шокоминьорска стачка, минен взрив, причинен от шокогризу.

         Смеят се, след което отново се заемаме със задачата, разработват и заучават до тънкости инкогнитото на Чила, запаметяват имена, адреси, дати, училища, работни места. Наближавайки Чорвашкерт, отново се умълчават. Стигаме на бензиностанцията преди уговорения час. Слагам бензин, та да нямаме проблеми по-късно, ако се наложи бързо да се ометем. Пием кафе, преповтаряме още веднъж кой кой е. Чила записва номера на уличния телефон, за да могат да ни се обадят, ако нещо се закучи.

         Пушим, застанали до колата, когато една синя лада завива в паркинга. От нея слиза набит мургав младеж, дънки, бяла фанелка, златна верижка. Най-напред се ръкува с Чила, после му се представяме и ние с измислените си имена. Казва се Золи. Знам, че събира метални отпадъци. Следя го дали ще погледне номера на колата. Всичко ок ли е?, питам Чила, тя кима. Сядат в ладата и се понасят към селото. Оставам сам. Имам два часа до шест.

         Останал е само половин. Църквите се виждат. Казват, че прилепите, които живеят в кулата на реформатската и в кулата на католическата църква са от различни породи, не заради разлика в убежденията, а защото кулите имат различна форма.

         С Чила се запознах преди два месеца, учи в педагогическия и се опитваше да примами всички да отидем на летен лагер, или поне да ни омая, ала й се носеше славата, че не ляга с никого. Ходеше с пъстри дрехи, даже и на сутрешните лекции идваше с грим, занасяше се с бармана, слагаше му се и въртеше очи. Изкачваше се по стълбите на някогашния Комсомолски лагер „Имре Мезьо”, поклащайки ханш като в парижко модно ревю. Познах я: тя бе спящата красавица, обречена да замае главите на всички. Последната вечер отидох в „Маратон“, любимото ми нонстоп капанче на брега, седеше там с две други момичета, заговорихме се, накрая останахме само двамата на масата. Пиеше кола, правех опити да я забавлявам, разпитвах я, но без да съм напорист, правех се, че не забелязвам как през тънката й дреха прозират сутиена и бикините. Вече се зазоряваше, когато тръгнахме към лагера. Разказа ми как се целувала за пръв път – момчето имало издадени напред зъби и я било страх, че ще я ухапе. На другия ден по обед почуках на вратата й, спеше свита на топка под юргана. Другите от стаята вече си бяха тръгнали. Седнах на леглото до нея. Слънцето напичаше през прозореца. Бях махмурлия и щастлив. Написах телефона си на едно листче, стисна пръста ми в съня си.

         След две седмици се пренесе при мен и разбрах, че наистина е спящата красавица. Като дете никога не й казвали, че очите й са също като на майка й или че държи чашата като леля си или някой друг роднина. Не приличала на тях. Съучениците й я обиждали на циганка заради черните й очи, креолския цвят на кожата, гъстата коса, а при смяна на сезоните изпитвала някаква необяснима носталгия. След една буря дълго стояла край електрическия стълб до някаква скъсана жица, ала в крайна сметка не я хванала. А един ден разбрала, че са я взели от интерната на двегодишна възраст. Че родителите й не са й родители, че нищо не е вярно и далече някъде непознати хора я търсят вече години наред.

         Една вечер отворихме бутилка вино, по изключение дори и тя топна връхчето на езика си, после внезапно вдигна телефона, шшт, да мълча, има важна работа. Набра номера, каза някакво име, живеят в Чорвашкерт, иска да знае телефонния им номер. Пийна глътка, погледна листчето върху масата и отново набра. Помислих си, че може би трябва да изляза в кухнята, но тя ми направи знак да остана. И тогава, онази вечер, говори за първи път в живота с рождената си майка, разбра къде се е родила, кои са роднините й, как се е казвала първоначално. Агнеш, рече замислено, и през ум не би ми минало. Агнеш. Искаше да ги види, но се страхуваше от тях. Взе най-добрата си приятелка и мен, да ги изчакам край селото. Стана шест часа, светлината се приведе зад дърветата, ала въздухът не помръдваше, потта се лееше от мишниците ми. Десет минути след шест пристигна Золи с ладата. Беше се зачервил, почна се едно сърдечно сбогуване, дълго се прегръщаха. Седнахме в колата, запалих, завихме по пътя и момичетата заразправяха едно през друго колко са мили, имат хубава градина и микровълнова печка, преживяват с почтен труд, и колко е симпатичен този Золи, брат й. Не можели да й се нарадват на Чила, майка й се разплакала на няколко пъти, тя, естествено, очаровала всички, а какъв вкусен сладкиш яли, донесли и за мен, да го опитам. Наричали я Агнеш, колкото и да им казвала, че е Ноеми Балог, за тях си оставала Агнеш, и приятелката й не знаела сега Ноеми ли да я нарича или Агнеш, освен това на два пъти я нарекла и Чила, разбира се, ама не забелязали, защото за тях името й било единствено и непроменимо – Агнеш. Разпитали я подробно за живота й, възхитили се, че живее в Будапеща и е фризьорка, такава хубава професия, а и улица „Вешелени“ е точно в центъра.

         Опитах сладкиша, след известно време доброто настроение се изпари и в колата настъпи тишина. Трябваше да се съсредоточа, движението стана по-интензивно, а отгоре на това и небето се смрачи, над дърветата израстнаха лилави облаци. Святкаше и гърмеше, слънчогледите поклащаха мрачните си глави, после заваля, дъждът удряше предното стъкло, скоростомерът спря да работи. Обърна на градушка, от трополенето почти не се чуваха гръмотевиците, виждаха се само крайпътните храсти, които се кривяха на вятъра. Движехме се едва-едва, някакъв камион святкаше с аварийни светлини, килнат на една страна, след градушката пак заваля дъжд, един насрещен камион за малко не ни отнесе с водата, която разплиска. После бурята утихна, заръмя, на запад небето се разтвори като жълта рана и зад пердето от пара се показаха бледолилавите очертания на горската полоса. Водата беше изтласкала на шосето пътен знак и изтръгната заедно с тревата пръст, продължавахме да се движим съвсем бавно. Свечери се. В едно от селата Чила каза да спрем, защото й се пикае. На кръчмата на ъгъла пишеше „Чарда Кюшето”. Двама мъже седяха до стената, по средата имаше билярдна маса с лекясано зелено сукно, щеки, килната на една страна гъбка. Човекът зад пулта гледаше телевизора на етажерката. Минаха минути, Чила не се връщаше от тоалетната, Илдико отиде да я търси, погледнах към пътя, но и там я нямаше. Не я открихме нито в женската, нито в мъжката тоалетна. Отидох в задния двор, стоях в тъмното, слушах стичащите се по стената дъждовни капки. Протяжен кучешки вой, отговор. Знаех, че е там. Тръгнах, обувките ми шляпаха в калта. Някакъв клон се допря в лицето ми. Видях я: стоеше неподвижно до навеса.

         Какво правиш тук? Идвай, да вървим. Прегърнах я, тя прошепна нещо и притисна лице в рамото ми. Какво казваш? Скри лице, целуваше ме и ме хапеше, направо се уви около мен, почувствах в устата си вкус на кръв, отблъснах я, само така можех да я откъсна от себе си и тъй като не преставаше и всеки път отново се впиваше в мен, за да ме разкъса със зъби и нокти, блъснах я в навеса. През останалото време карах, съсредоточен единствено върху пътя. Чила седеше до мен неподвижно. В някакво село на пътя се изпречи полуголо момче. Намалих, надвеси се към прозореца, сякаш иска да попита нещо. Не спрях. Подминахме го и той с все сила стовари юмрука си върху колата. И докато го отминавахме все по-тихо и все по-отдалечено чувахме как проклина.

---

^* Разказът е включен в антологията на унгарския разка на Издателство „Магветьо“ за 2011 г.