Испанският писател ПЕРЕ ЖИМФЕРЕР (1945, Барселона) завършва хуманитаристика в родния си град и дълги години работи в издателство Сеис Барал. Поет, есеист, прозаик, преводач, първите си книги публикува на испански, а от 70-те години започва да пише на каталонски. Поетичното му дело се откроява в обширната му литературна продукция, считан е за най-добрият каталонски поет в последната трета на изминалия век и най-добрият испански поет от своето Поколение на 70-те години.
         Първите му стихосбирки Посланието на тетрарха (1963), Пламти морето (1966), Смъртта в Бевърли Хилс (1968), Странен плод и други непубликувани стихотворения на испански са събрани в Стихотворения 1963-1969 (1969) и го нареждат в антологията на онези Девет най-нови испански поети (1970) на Хосе Мария Кастелет, която дава едно от имената на поколението, „новисимос". Венецианската школа, както ги наричат други критици, отхвърля изцяло социалната поезия на предишните поколения със своя културализъм, естетицизъм и засилен херметизъм. Неин предмет е поетичното слово, а главна цел - автономията на изкуството. Декадентизъм, модернизъм и сюрреализъм се смесват с езика на масмедиите и елементи от киното, черния и розовия роман и комикса.
         Следващите пет стихосбирки на Химферер, публикувани на каталонски Огледалата (1970), Стъмен час (1972), Сляп огън (1973), Три стихотворения (1970) и Пустото пространство (1977) излизат двуезично в Поезия 1970-1977 (1978) в негов превод на испански. Само на каталонски ги издава със следващите си стихосбирки Появи (1982), Лютня за сонета (1987), Бурята (1988), Маскарад (1996) и други в Събрани произведения (1995-1997) в пет тома, публикува и няколко двуезични лични антологии, както и двуезични антологии с преводи на испански и от други поети, от последната от които, Слънчев прилив, лунен прилив (2000) е направена настоящата подборка. Задълбочава се размисълът му върху смисъла и функцията на поетическото творчество. Поезията се явява като система от огледала, която се опитва да отрази видимата и недостъпна действителност. Поетът е преводач и трансмисия на негативната визия за света и човешкото съществуване, от което само илюзорно се освобождава любовта и поетичното слово, което я засвидетелства и продължава.
         Носител е на много престижни награди за проза, есеистика и поезия, сред които два пъти Националната награда за поезия (1966 и 1989) и Националната награда за цялостно творчество (1998) и е удостоен с академично звание през 1985 година.