Ако губя паметта, каква чистота е.
В синия гребен на покрива вечерта се забавя,
задържа златото си в най-далечни мрежи,
процежда светлината през последен процеп, разпростира се и ме издава
като дъга, която трепка над запаления въздух.
Какво ли тишината чакаше? Принцове на здрачаването, какви палати
стъпка кракът ми, какви рифове или облаци, какви звездни страни?
По-трайна бе от нас онази мъртва роза.
Как сладък за слуха е шепотът, с който се въртят планетите на водата.