Поезията е
система от въртящи се
огледала, които се приплъзват хармонично,
като изместват светлини и сенки в изпитателя: защо
шлифованото стъкло? Как разговаряйки - на разговор
с покривки и галеща музика - бих ти казал, скъпа,
че този или друг отблясък е стихотворението,
или е някой от аспектите му: има едно възможно стихотворение
относно херцогинята умряла в Екатерининбург
и когато червеното слънце се мести в прозорците, си припомням
сините ^o очи... Не знам, толкова часове съм прекарал
в нощните влакове, четейки полицейски романи
(сами в празния дом, отваряхме шкафовете),
и една нощ, на път за Берн, двама мъже се целунаха в купето ми
защото беше празно, или аз спях, или беше тъмно
(една ръка потърсва друга, едно тяло друго)
                                         и сега стъклото се върти
и скрива този аспект: реалното и фиктивното,
тоест конвенцията, и изживяните неща,
опитността на светлината в зимните гори,
затруднетието да се предостави свръзка - то е игра на огледала - ,
постъпките, разтварящи се в нереалността,
заливащите стари фотографии киселини,
жълтото, проказата, ръждата и мъхът, които изличават образите,
катранът, който изпоцапва лицата на момичетата с canotier ^*,
всичко онова, което една вечер умря с мотоциклетите,
хромирани червени потопени в цистерните,
на забавена камара телата (в пространството, като във времето) под водите.
(Ослепен като дъното на счупено огледало, изпитателят
е оста на това стихотворение).

---

^* Сламена шапка (галисизъм).