Анхел Гинда нахлу в концерта - нестроен според някои - на испанската поезия от последното десетилетие с колкото личен, толкова и без-покоен глас, и правейки го, изненада една критика, претрупана не само поради необходимото, и за мнозина плашещо, преразглеждане на поетическите стойности на следвоенното време, а и поради нарастващото дискредитиране на несъстоятелните теории, които, било от гледна точка на повърхностен и битов при това реализъм, било от лъжливата оптика на поезията-общуване, опитаха да направят бездуховна лириката. От много време поддържам, че поезията е преди всичко начин на изразяване и нейната възможност да се превърне в общуване зависи не толкова от съвременните структури за масово информиране, а от нейното преобразуване и влиянието є върху възприемателната и тълкувателна способност на нейните възможни - и невъзможни - читатели. Това обяснява защо поезията на един Песоа и на един Гонгора се забавят да се превърнат в общуване - и не с масите - с десетилетия или векове. Нито социологическите теории на реализма, нито лингвистическите на комуникацията казват, в действителност, много нещо за поетическия феномен. Първите, защото истинската поезия отива - или се стреми да иде - много по-натам от свидетелството на сетивата; втората, защото поезията е нарушаване на обикновения език и, като последица, на кодифицираната комуникация. Поради това не ме изумява, нито ме е изумявала някога, недодялаността, с която толкова професори по лингвистика - но не големите им ерудити, които, като Якобсон, познават границите на своята специалност - обикновено се възправят пред поетическия феномен. В един и друг смисъл […] поезията на Анхел Гинда е скандал, а авторът й, прокълнат поет. Той самият твърди, че поетът е човек, „осъден на яснотата и на пеенето“, и това твърдение е отрицание на въобръжаемата тъма на главния кодекс на лингвистическата комуникация и на пълната му липса на дълбок лиризъм. Оттам положението на осъден, тоест, на прокълнат, на отдаващ се безотстъпно на една всецяло поетическа задача.[…] Прокълнат поет, но изключително смислящ своето изкуство - като прокълнатите на Верлен, и самия Верлен - Анхел Гинда проповядва, с провокативно поетически акценти, разрушението, което необходимо трябва да предшества новия ред, мечтан от него, […] и осъзнаващ мисията, която се чувства увлечен да изпълни, изсред сянката и маргинализацията, като всички велики несъгласни. […] Гинда дрейфува непогрешимо, и сред воплите си, понякога обезнадеждени на вид, накъм надеждата, към съществуване, изживявано с не-наситността на вярващия безнадеждно в спасението.[…] Поезията на Анхел Гинда е по-скоро отстраняваща пречки пред живота, отколкото вестителка на унищожение; разстройваща не естествения порядък, а безредието, с което са опитвали да го заместят манихейците от всички времена. Искам да кажа, че жизненото предложение на поезията на Гинда е приемането на противоположностите - на една Хармония, дъщеря, като тази от гръцкия мит, на Афродита (слънчева светлина и творчество) и Арес (слънчева тъма и рушене) - единствен път, който води към опитност, способна да ни приобщи в космическата среда, към която сме неясно предопределени.[…] Този поет, който се определя като изпепелен, „тъй като е бил гориво и огън“, е един от онези, които през седемдесетте години са се разбунтували, както се разбунтуваха сюрреалистите и постистите от четиридесетте и петдесетте години срещу спомагателните видове реализъм и неоромантизма, които съставят част от най-консервативното крило на испанската следвоенна поезия. […] Поетът сякаш проповядва постисткия лозунг „да убиваш предразсъдъци“. Това обновително и рушително боравене с речта се успоредява с едно боравене с речника, което намира решение в поетически език, чиято лексика и синтаксис са обогатени по състав, по словообразуване и чрез преднамерени синтактични неправилности. Намираме се, впрочем, много далече не само от езика на свръхограничения реализъм, който през 60-те години изглеждаше, че ще се възвиси до ръководно течение в испанската поезия, а както е естествено, тъй като съдържание и форма са, като при всичко, независими в поезията - и от идеологическите предложения на даденото течение, по-скоро литературно, и Гинда го обявява по изричен начин, когато казва: „Пиша срещу реалността, / не за нея“, и когато предупреждава: „Не гледай това, което виждаш, а което те слепи.“ Но не вярвам, че нещо от това е, което най-много разстройва общоприетата критика, а по-скоро прямият език, понякога разговорен, с който в доста случаи се кичи поетът. […] Анхел Гинда, верен на съвета на Рембо, който за него е стигнал да бъде повеля, е съумял да се опиянява от алкохол, от дрога, от секс и от поезия, без да отхвърля поради това своите пророчески акценти, прогласяващи една спасителна витална ненаситност. Прокълнат поет, прокълнат пророк. Говорейки за Книга за безпокойството на Фернандо Песоа, вземах повод напоследък от размислите на Витгенщайн, в произведението му Философски изследвания, за възможността да съществува език, който може да бъде разбиран само от един индивид и който се отнася за вътрешни ментални събития, и поради това, скрити и тайни за останалите. Това е език на обичащите уединението, на самотниците и - защо не? - на тези, които вярват, че тяхното послание не е чуто както трябва и не отричат идеите, които го пораждат, а напротив, се вглъбяват в тях до крайността да искат сега да си отмъстят, изказвайки ги в неразбираем език за онези, които са ги презрели. Пропастта е, която Анхел Гинда обитава. […] По този начин Гинда е разрушил, символично и в езика, продажната действителност, срещу която хвърли своите поругавания. Пътят е, впрочем, подравнен и остава само да очакваме доверчиви градивното послание на следващите книги на този прокълнат поет.

Анхел Креспо
(из Пепелищата на цветето, Мадрид: Хукар, 1987)

         Една извечна тема в поезията на Анхел Гинда е полярността живот-смърт, до крайността в някои моменти творчеството му да изглежда написано от човек, обсебен от трагичното чувство за живота, човек в постоянна агония, което го превръща в един от поетите, който в последно време повече и по-добре е писал за смъртта. За Анхел Гинда да си жив означава не да си отрекъл страстта, което въпреки всичко го довежда до там да се пита дали няма да е скептицизъм да се нуждаеш от страсти, щом вече не желаеш да ги имаш. Бичува страха, липсата на кураж за живот, „съществуването, правено от видимости“. От най-разнообразни перспективи поетът съзерцава своя живот и назовава смъртта. […] В Познание за средата, една от най-значимите книги на автора, животът, призоваван в почти всички стихотворения, се утвърждава с подновен патос, с необичайна жар. И все пак, смъртта и времето запазват своя статут. Това е поучителна книга, в която простотата става дълбока, ясна, а отчаянието (далече вече от пламенни бунтувания) се явява обвеяно от лъх на спокойствие и приемане. В тези стихотворения изобилстват къси и сентенциозни, афористични изрази, заедно с моралния тон на човек, който, от съзерцателната дистанция, ни връчва плодовете на своето изкуство да се живее. В някои стихотворения властва горчивината, оплакването, яростта. Може би затова всичко, което има у него за честване на живота, пуска корени в горчивината и огорченията на самия живот и в страха да се умре. Ако за Платон философията е медитация над смъртта, за Анхел Гинда перспективата на смъртта ни насочва към по-пълно познание за живота, за овладяването на всичко, което сме, тъй като това, и не друго, е което ще престанем да бъдем. Ентусиазмът и бунтуването са дали път на разочарованието, на скептицизма, на спокойната ярост. […] Тези стихотворения ни предлагат, повече от една почувствана емоция, едно чувство, къпано в скептичен разум.

Луис Валдесуейро

(в сп. Поезия, Например, бр. 6, Х.1996-ІІІ. 1997, Мадрид)

         Анхел Гинда ни поставя в поезията си задачата за работа по сриване на успокоителните, но фалшиви сигурности, на които предостатъчно често се основава нашето всекидневно съществуване. Това, което Анхел действително иска, според моето мнение, е да снеме маската от живота и от нас самите, и да отбули това, което наистина го населва и оформя. Но не трябва да виждаме в това - и поезията на Анхел става постъпателно осъзнаваща го - един прост метеж или отмъщение срещу самия живот поради нищетата му, поради неизпълнението на обещанията, които ни дава (или изглежда, че ни дава), а един опит да основе, върху така разчистения парцел, една действителна територия, на която да живее. Вярно е, че разрушението и негативизмът са явно присъстващи в неговата поезия; още повече със съзряването на гласа му. Мога и можем да видим на всяка крачка, в поезията му, констатацията за нетрайността и смъртта. И отвъд това даже, можем да видим как, с неочакван завършек, но който разпознаваме справедлив и неизбежен, оставя укрепен понякога един тръпчиво бляскав образ на действителността: Че е издевателство да се припомнят винаги блестящите, / празничните часове, когато падне нощта. Или пък, в „Съкровището“: Но има прекалена светлина, / и срокът свършва прекомерно бързо. В това търсене на съкровището нормалното, общоприетото, в първия от цитираните стихове, би било да се каже, че има много малко светлина, че нашето поведение или човешка ограниченост ни отдалечават възможността за намиране. Но тук, като толкова други пъти, Анхел обръща тривиалния израз, за да ни каже нещо по-жестоко и по-истинско: че илюзията се изхарчва, че животът се обжаря, и че истината е - една сурова истина - тази, която може да ни нарани, да ни разруши. Твърдеше Рилке, с един известен свой стих, че всеки ангел е страшен. Този, разбира се, е такъв. Но има нещо повече, казваше; и още фактът, че първата книга на Анхел носеше заглавието Алчен живот ми изглежда знак, че авторът й не е (макар понякога, съгласен съм с това, може да изглежда такъв) нихилист, а точно обратното. Анхел не се стреми да изскубне дървото, а единствено да го разтърси, за да паднат от него гнилите плодове; и го прави, защото наистина обича живота. Затова, защото го обича, иска да му изтръгне маските, всичко, което в действителност, претендирайки да го оправдава или подкрепя, отрича живота или го фалшифицира. Иска да го разбули и да му се противопостави, след като го разголи, защото знае, че който наистина няма смелост да стигне до това, то е защото не го обича истински, ограничава се да се приспива със собствени фантоми и всъщност, тъй като е способен да се задоволи така, го забравя или незачита. Анхел, напротив, чувства на свой гръб огромното сирачество на живота, на истинския живот, и не може - поради истинната си любов и рана - да се съгласи със заместители. Изискванията, които поставя, не са от тези, които се успокояват с голи думи или с детински мечти. Но могат да ни направят по-добри: по-просветлени, по-автентични, по-живи. Такова е предизвикателството. На това острие иска да живее и да се движи тази поезия. Не е лесно, не е приятно (истината също не е), но наистина, по-реално. И по-дълбоко.

Хосе Серейхо
(в Книжарница Амаргорд, 7. 11. 2005, Мадрид)

          Пред нас е поезия потребна, експресионистична, сериозна и дълбока. Поезия, дъщеря на бунта и най-трезвия песимизъм; витална, макар и свидетелство на съсъществуването на човешкото същество със смъртта. Прокълнат за едни, образцов за други. Философският му поглед, пречистеният му език, строгият му драматизъм, са го отвели до онази граница, на която поезията граничи с чистата тишина. И да бъде считан от част от критиката като 'един от най-нужните и откровени поети, които е дала испанската литература от последните десетилетия'.

Хосе Луис Асин
(в сп. Летрас Арагонесас, бр. 1, септември 2005, Сарагоса)

          Анхел Гинда е автор с дълга траектория, който изненадващо, въпреки че го заслужава, не фигурира в официалните антологии, нито има навика да шета из литературния кръжец на подозрителности и зависти. Може да бъде считан за главен изразител на съвременната екзистенциална поезия. Теми като смъртта, времето или болката се нюансират в протежение на творчеството му и придобиват различен облик през собствената му житейска и поетическа превратност. Представящият Поетическото творчество е акт на разрушение използва понякога поетика, в която с подчертана употреба на второто лице се споява волята за оцеляване с отварянето на едно от семантичните полета (светлинното), което ще овладее по-нататък целия му протагонизъм. По-нататък се преминава към личния размисъл над други от възвръщащите се теми: проблема за самоличността, да знаеш кой си точно сред онези различни животи и смърти, които ни съставят. Ходът на времето наднича вече в „Ужасното“, превръща се после в етически призив („За да пребъдеш“) и набира преднина според както се навлиза в книгата. Така се четат стихотворения с лесно набъбване, които се вли-ват, както бе нужно, в смъртта („Изпуших си живота“ или „Къде отиват“), бидейки главният leitmotiv в творчеството на Гинда. „Всички животи работят за смъртта“ или „да знаеш, че не се завръща от отсъствието“ са само някои от неговите приноси в този смисъл. Самотата, която това поражда, модулира целия му тематичен маршрут: досадата („всекидневното разочарование от живеенето“), припомнянето на рай, в който да се пребъдва, страхът, и т. н. Бодвания, които наистина смекчават с времето своя непреклонен натиск през битие по-съкровено от пейзажното. Погледът изпълва с метафоричен товар стихотворенията. Намираме се пред поет, при когото всяка книга предполага опита за нови изразни предизвикателства.

Марта Агудо
(в сп. Турия, бр. 71, 2004, Сарагоса)

          Не се намират в модерната поезия често автори на средна възраст, тъй натрапчиво обзети от смъртта, този същностен рай, който предшества повече живота, отколкото самата смърт. Все пак, Гинда се обляга на този мотив, толкова физически, колкото ефирен, за да предаде на читателя жизнените пориви, които го поддържат, не само увековечен в този живот, но и металирически витален. Основната идея на След всичко е тази на безнадеждността заради хората, осланяйки се на максималното разрушение: екзистенциалният феномен като наказание, упражнявано срещу социологическата ръжда, за да не кажем амбулантна и войнствена. Буди интерес също да се изтъкне красивостта на езика в тази книга: благозвучието, труда и придадения на всеки стих авторитет, както и грижата за формата. Единственият дефект на Леополдо Мария Панеро е словесната му небрежност. Голямата заслуга на Гинда - и може да бъде асоцииран с автора сега в гр. Мондрагон - е стойката с глава на раменете, способен да произнесе ясно форми, които ни водят, по пътя на традиционната логика, в глъбината на неговия светоглед.

Мануел Естебан
(във в-к Ералдо де Арагон, 12. 1. 1995, Сарагоса)

          Идването на лошото време е редуване на погледи към смъртта. Анхел Гинда е все повече екзистенциален автор, в линията на Хил де Биедма и на Луис Сернуда; той, като тях, не може да се откаже от непосредствената сила на нещата и на времето, което състарява. От болката на желанието. Поради това тези текстове са изпълнени с автобиографизъм (има различни автобиографии, поне две отчетливи) и с потискащ меланхолен товар. […] Както в Следи, така и в Идването на лошото време, Гинда размишлява за словото, за практикуването на писането, за чувствата. Винаги, в афоризма и в стиха, проблясва откровеността не на друго, а на поет изцяло: чувствителен човек, обременен и обвързан със своя век от непобедимото си обезсърчаване.

Антон Кастро
(във в-к Ел Периодико де Арагон, 28. 11. 1998, Сарагоса)

          Без съмнение, Анхел Гинда е съумял да постави задачата - в скорошната си книга, в съгласие с една съзерцателна поетика - за конфликта на лириката […] с аргументите на времето и на собствения си живот. Резултатът бе разбулването на вътрешното чувство. Арагонският автор публикува това метафизическо упражнение на смиреност - почти закодирано в поезия на старост, - в същата аскетична и разочарована линия на своите предишни книги След всичко и Познание за средата. Бягството от живота, търсенето на друга действителност, по-глъбинна зад кристала на временността, визията на тайната, се очертават тук като отговори на многобройните неизвестни на съществуването. […] Тезата на Гинда насочва към яснотата и размисъла, ключове на психическото състояние пред хода на годините. […] Тези стихове водят диалог с тъмата на огледалото и с паметта на желанието, невъзможни жестове пред всекидневната присъда. Същевременно този творчески дискурс предлага - с помощта на старческа и барокова визия - образи на необходимостта - надживяване - на знаците пред белезите на лъжата - сенки - на възрастта. […] Осакатената младост, мястото на смъртта, мярката на човека пред спомените, се превръщат в различни развръзки на творчеството.

Хосе Мария Барера
във в-к АБС Културал, бр. 370, 31. 12. 1998)