Махмурлия.
Денят след рождения ми ден,
който отпразнувах, изпивайки четири бири,
последната от които не си спомням добре,
тя някак се слива с третата,
и хапвайки полусготвен сос
върху подложка от талиетели
(не можех да кипна водата отново,
газовата бутилка бе празна,
тъй че оставих талиетелите да престоят
в кипналата вода десетина минути,
както се отлепва марка без клеймо)
и гледайки „Титаник“ на италиански
на двуинчов екран,
надигайки се, за да чета репликите
на бъдещите руски пасажери,
не че имаше значение,
гледал съм го вече филма
(на английски, а и на испански,
последният път седнал на дървен шезлонг
на приспособено игрище
в арагонските хълмове),
до края,
който отказах да гледам,
смятайки за глупаво
да се хвърли диамантът „Сърцето на океана“
обратно в морето
(в действителност, Джеймс Камерън отнесе немалко ругатни
откъм мястото ми, за романтичната му мечта.
Нищо такова!)
Не беше спрял шумът
от мотопедите, пърпорещи по хълма,
         от машините.
Но четейки Писма за рождения ден на Тед Хюз
в това италианско пристанище
под силното следобедно слънце
с ревностните чайки, правещи се на орли
или на самолети от италианската армия,
и звънтящите мачти,
и Вивара, извит като черупка на бразилски орех в краката ми, докато
         исках шумът да спре,
животът можеше да е далеч по-лош.