Стоях пред лавицата с книги в притъмнялата стая и напрегнато наблюдавах учебния материал за утре, без да го вадя, умишлено не палех лампата, от суеверие, или не знам, от някакво упорство - реших да почакам така до пристигането на баща си, както и до удовлетворителната развръзка на нещата. За мен бе абсолютно непонятно какво се бе случило, и макар и да не бе неочаквано, все пак бе нещо ново, нямах си представа какво да мисля. Леля Луиза бе нервна и креслива цял ден, не викаше с нормален глас, и като цяло имаше нещо престорено в нея, не вярвах, че ми се сърди, но знаех, че иска нещо, да създаде ситуация, в която би й се отворила възможност да си отмъсти заради някоя неизвестна обида. Не харесвам леля Луиза. Не я обичам, не обичам цялото й ниско, леко пълничко и освен това войнствено и устато същество, твърдата й и предизвикателна походка, русата й коса, малките й ръце. Дори и името й не харeсвам, сега лесно мога да си дам сметка, че е така от онзи случай, но съм убеден, че не обичах името й и преди това. Луиза от половин година бе икономка и нещо като заместник-майка у нас, но престижа и ранга, които си отвоюва в семейството с жестокост, и още няколко събития, днес будят в мен съмнението, че й се искаше да подлъже баща ми, и насочваше всичките си действия в тази посока. В началото ми се подмазваше, обгрижваше ме, и явно си мислеше, че ще се поддам, ще намеря в нея заместник на изгубената майка, и между другото ще й окажа съдействие в постигането на целите й. Но в последно време осъзна, че не я обичам, че напразно се зори, сега смени фронта, начена война с мен, и хиляди пъти се опита да убеди баща ми, че мързеливият ми и лош нрав се нуждае от корекциии, веднъж даже подхвърли и идеята за изпращане в интернат. Всичко това ни най-малко не ме обезпокои, бях напълно сигурен, че с бронята на духовното превъзходство, която отделяше, мен и татко, от нея, тези прозрачни интриги ще рикошират - в повечето случаи се опитвах да й се надсмея, веднъж и татко се подсмихна, и оттогава бях напълно спокоен.
         Това, което се случи днес обаче, все пак ме вбеси, не заради притеснението ми от последствията, самата случка бе отвратителна и оскърбителна.
         Следобед бях в учудващо добро настроение, не знаех защо, сякаш съм леко пиян. Изнесох гротескно представление пред сестрите си, в което учителите ми се подвизаваха в лодка, която потъваше, всеки със собствения си глас и мания. Няколко пъти надникнах в кухнята и с възхита установих, че най-накрая се приготвя любимата ми вечеря, която напразно се опитвах да си извоювам седмици наред: гювеч с наденица, с разбито яйце и галушки от сирене. Постарах се да бъда мил с Луиза, но тя не се върза на номера, даже стана още по-нападателна и остра. Изпъди ме грубо от кухнята, и когато забеляза, че се радвам на вечерята, с озлобено лице направи подигравателен намек, че все още не е толкова сигурно дали всички ще вечерят днес вкъщи. Още тогава доста се поучудих, но едва по-късно, след няколко месеца у мен се пробуди мъчителното съмнение, че онзи ден умишлено приготви любимото ми ястие, целеше изкуплението ми, и предварително бе планирала схватката, тя я провокира.
         Така беше.
         Когато, изкушен от приятните миризми, влязох в кухнята за трети път, леля Луиза, зачервена като петел, веднага ми се нахвърли с обезумели врясъци, нарече ме позорен и безсрамен келеш, хвана ме за яката, избута ме в антрето и тутакси затръшна вратата. Спомням си много добре, че не ми достигаха думи, нямах и какво толкова да кажа, свих рамене, отбелязах наум разразилата се вихрушка и се наканих да се върна в стаята си. Не бях направил и крачка, кухненската врата се трясна, а леля Луиза, като някоя фурия, със запенена уста и святкащи зелени очи се надвеси над мен.
         - Какво?! Какво каза?! - изкряска.
         Взирах се в нея втрещен. Нито гък не излезе от гърлото ми.
         - Аха...така! - изправи се - така ли... мислеше си, че не съм те чула! Ще ти коства скъпо... още никой не ми е казвал нещо подобно! Ще си платиш... или ти, или аз...
         Заряза кухнята и се втурна към стаята си. Както по-късно стана ясно, веднага се бе преоблякла, бе си сложила черната празнична рокля и така чакаше баща ми.
         Аз също се оттеглих в стаята си, учуден и стреснат. Ни най-малка идея си нямах в какво ме обвиняват, но имах смътното усещане, че леля Луиза се бе обрекла на съдбоносно сражение. В съвършената си непорочност и наивност даже смятах за напълно вероятно просто да й се е счуло, да си въобразява тази унизителна и хулна дума, която допускаше, че използвам по неин адрес - но каква беше тя можех да узная единствено след прибирането на татко.
         Естествено, бях убеден, че баща ми, щом го просветля, мигом ще прозре ситуацията. Но въпреки всичко у мен се гнездеше странна тръпка, страх, породен от непозната сила, който бе извън простите ми сметки.
         При звука на тихото и познато дрънкане на ключа не излязох инстинктивно в предверието, останах прав в средата на тъмната стая. Чух как леля Луиза излезе при него, и щом баща ми затвори вратата след себе си, тя му заговори с тържествен, театрално сподавен глас. Успях да уловя някои думи: „Нужно е незабавно разпореждане...”, „това не е някаква си детска пакост”, „ще се видя принудена да напусна къщата тутакси...”, „настоявам за примерно наказание.”
         Не чух гласа на татко, след минута влязоха заедно. Той запали лампата.
         Направи ми впечатление, че не ме поглежда, а погледът му пробягва уморено и разсеяно наоколо.
         - Какво се случи? - попита тихо. Впрочем, никога не бе отправял гневни думи към нас.
         Не знаех какво да отговоря, погледнах въпросително към леля Луиза. Тя гледаше над главата ми и с достолепието на обидена кралица, натъртвайки на всяка една от думите си, с провлачен и напевен глас издекламира обвинението.
         - Излязох от кухнята, а той надигна юмрук пред вратата, и ми каза „ти...”.
         Изрече дума, която чух за първи път в живота си, и във връзка, с която години по-късно узнах, че е синоним на едно несъмнено, употребявано само по отношение на жените, тежко окачествяващо ги посегателство върху честта им. На мига повдигна носната кърпичка към очите си.
         Просто зяпнах. Татко погледна надолу и не извърна повече глава нагоре, през останалото време не виждаше лицето ми, а най-болезнено ме изненада фактът, че не иска да го вижда.
         - Истина ли е? - попита след кратка почивка.
         - Не е - отговорих глухо, без желание, защото ме смути и лиши от превъзходство, тъй като не ме поглеждаше, и така бях неспособен да се надсмея с него над глупавото обвинение.
         За половин минута замълча.
         След това татко, моят умен, благ и всезнаещ, виждащ в умовете и сърцата ни баща, се обърна към вратата, и вяло изрече неочакваната присъда.
         - Леля Луиза не ме лъже, това е ново оскърбление. Ще бъдеш наказан сурово. Засега...
         Хвърли пробягващ поглед към Луиза.
         - Засега ще си останеш в стаята, сам, и...
         Отново я погледна, а тя кимна бързо.
         - И, разбира се, няма да вечеряш.
         И двамата напуснаха стаята.
         Макар и да не бе уточнено в присъдата, веднага пристъпих към ключа на лампата и отново я изгасих. Срещу вратата имаше голямо огледало на стойка, не знам защо, но не исках да виждам отражението на лицето си в него.
         Стоях в средата на тъмната стая, немеех, и се вслушвах как там, в трапезарията, слагат масата; чинията и приборите подрънкват, готвачката донася ястието хвалейки се, но скоро замлъква, изглежда някой я е срязал. Вечерята преминава в мълчание, единствено черпакът пльока и се удря в стените на съда. Пред себе си виждах златисто-червения сос на гювеча, плуващите резенчета наденица и жълтите люти купчинки овче сирене, които цвърчат върху твърдите пъргави галушки.
         И все пак не бях гладен. Ядно, с разскърцващ зъбите срам стисках гърлото си, за да не потекат сълзите. Когато изнесоха вечерята, отидох до прозореца, отворих го и се надвесих в прохладната, раннопролетна вечер.
         Тази вялост бе някак особена.
         Не можех да разсъждавам свързано, картини и непознати чувства прехвърчаха в мен. Бях неспособен да приема, че баща ми повярва, не на мен, а на едно безчувствено, бездушно женище, което безспорно стоеше под нивото ни. Но тогава...
         Но тогава има нещо, за което още нищо не знам, една заплашителна и дребна, злонамерена власт в света на възрастните, срещу която чистата и благородна истина замълчава безпомощно, а негодуванието на мъжката доблест, с което Сигурд и Херакъл са се нахвърлили върху седемте подли, бълващи огън, гърчещи се глави на змея... И си спомних как татко бе склонил глава.
         Но какъв ще да е този змей?
         Дишах тежко.
         Да бъде какъвто ще да е, нека и най-силните треперят от него, аз не ще се боя, когато порасна, няма да се страхувам от него, дори и ако ми се наложи да бъда първия опълчил му се на този свят. Защото можем да принесем в жертва на идола, който носи маската на красотата и очарованието всичко, но не и истината, не и яда, не и ужаса и унижението, които се провикват към небето, които неправдата, извършена спрямо невинния изважда на показ, с които неправдата извършена спрямо невинния кипва кръвта в мозъците ни, разтреперва всяка наша прашинка, задъхва туптящите ни сърца.
         Несправедливост! Несправедливост!
         Не бях на себе си.
         Впрочем, откъде биха могли да се появят, прокраднали се на спокойния площад Калвин, към който гледаше прозореца ни, откъде биха изникнали, сякаш са изпълзели и прелетели иззад сокаците, или са се надигнали от каналите, кални и мръсни, всички тези плашещи лица, тази тълпа, която се увеличаваше, и мърморенето, което нарастваше постепенно, това гръмко и роптаещо малодушие, което черпи кървавата си смелост от собствения си глас и от обезпокоителната си множественост? Откъде биха могли да се извисят над преобърнатите камъни, откъде биха запъплили като мравки, за да се разположат върху купола на Светата Спирка¹, и оттам да развеят парцалите си, заплашително и страховито; откъде, ако не от обърканата ми фантазия или от революционните видения на Карлайл² (точно тогава го четях), с които представите ми се бяха населили?
         Революция! Революция!
         Влачи се към Голгота, надава вой и се вълнува.
         Кръв и смърт - кръв и смърт! Не се издържа повече, неправдата достигна небесата, нека кирливият плат се скъса на две... след мен, парцалива паплач, долна паплач, свещена и господна паплач, която ще си отмъсти заради несправедливостта, която онази Лоша жена е докарала на земята, Женището, Вместилище на Нечистотата, за която говори откровението на Йоан, Откровението, чиито странни думи развълнуваното ми детско сърце започва да разбира.
         За останалото нямам спомен, картината продължава така, сутрин е, лежа в леглото, баща ми седи в края му.
         Мигам омърлушено, с отворена уста, заковал поглед в ръцете си; целите покрити с червени петна, също и гърдите ми под разтворената изпотена риза.
         - Какво се е случило? - питам, и се учудвам колко изнемощял и тънък е гласът ми.
         Татко ми хваща ръката. Навежда се към мен.
         - Болен си, синко. От вчера си с висока температура.
         - Какво ми е?
         - Шарка. Наричат я скарлатина. Лекарят беше тук. Говори с теб, но си забравил.
         Мисля усилено.
         - Тежка болест ли е това?
         - Тежка.
         - Смъртоносна ли е?
         - Може да е смъртоносна. Но ти ще оздравееш.
         Заля ме гореща вълна щастие, едно безбрежно и топло спокойствие. Стиснах ръката му. Ръката на моя умен, силен и смирен баща, който говореше с мен така, какво очаквах: двама смели мъже, които не се боят от смъртта.
         - Не се страхувам, тате... И на леля Луиза не се сърдя, затова че се разболях...
         Татко се усмихна.
         - Леля Луиза?... или пък... вчерашното наказание... Не си се разболял заради това - хващаме шарка от зараза, две седмици преди самото й пламване... две седмици се крие в организма... наричат го инкубационен период. Чак сега е пламнала.
         Мълча и се чудя.
         Всеки един урок на баща ми е абсолютната неопровержима истина - и все пак, много години след това, дори когато цензурата на знанието и културата ми отслабва, може би и днес сърцето и нервите ми знаят, че така наречената шарка, която оцвети трескавите ми фантазии в червено онази нощ, бе породена от първата стоварила се върху ни неправда, като някаква зараза, срещу която не сме имунизирани.
         Боледувах шест седмици, когато напуснах леглото, узнах, че леля Луиза вече не е на служба при нас.

---

¹ Картини или статуи по стените на католическите църкви, които изобразяват Крътстния път на Исус Христос към Голгота. Отделните картини се наричат спирки, спирания. - бел. прев. [горе]
² Томас Карлайл (1795-1881), шотландски писател, историк, философ и медиавист. - бел. прев. [горе]