Доктор Кришнамурти пристигна в къщата на Джос Муди в три сутринта. Съботно-неделно дежурство. В мига, в който прекрачи прага, тя долови разпознаваемия дъх на смъртта. Дъх, който свидетелстваше, че човекът е умирал дълго. На докторката не й се понрави домашната смърт. Това беше единственият път, когато й се прииска да е болничен лекар и да може да се скрие в стерилната хигиена на болничното умиране. Докторката попита съпругата дали е забелязала точния час, в който съпругът й е издъхнал. Мисис Муди потвърди. Каза, че в този миг за пръв път от дни е погледнала часовника. 1 часа и 12 минути сутринта. Телефонирала малко по-късно, след като прекарала известно време насаме с покойника. Знаела – добави, – че това е последната възможност да бъде с него необезпокоявана. Мисис Муди изглеждаше като човек, който дълго време се е справял толкова добре, че не знае как да спре. Който ще отложи плача за по-нататък, ще организира подобаващо погребение, след което ще се разпадне през следващите шест месеца. Доктор Кришнамурти потупа по рамото мисис Муди и предложи:
         – Сигурно сте изтощена. Да ви предпиша ли хапчета за сън?
         Мисис Муди не желаеше хапчета за сън. Искаше докторката да си свърши работата и да напусне къщата. Да я остави на мира. Придружи доктор Кришнамурти нагоре по стълбите и я остави насаме с мистър Муди. Една обикновена стая добива странно излъчване, когато вътре лежи починал човек. Някакъв различен вид тишина. Спокойствие. Това не беше просто стая с тяло вътре в нея. Всички го наричат „тяло“, ала за доктор Кришнамурти то не можеше да се превърне просто в едно тяло толкова скоро след смъртта. За нея то беше човек, личност. Дори душа. Може би тъкмо това усещаше в стаята – осезаемото присъствие на душа, която си заминава. Или може би имаше нещо общо с връзката, която мъртвите продължават да поддържат със света. Не празнота. Не просто нищо. Нещо.
         Доктор Кришнамурти извади медицинското свидетелство и преди да извърши прегледа, попълни стандартните графи. Час на смъртта: 1:12. Дата: 21 юли 1997 г. Пол: мъжки. След това провери пулса, какъвто отсъстваше, и преслуша сърцето, което беше напълно затихнало. Разкопча пижамата, за да прегледа тялото. Около гръдния кош на покойника имаше голямо количество намотан бинт, който докторката трябваше да развие. Бинтът беше лепкав и просмукан с пот. Трудно се размотаваше. Доктор Кришнамурти имаше чувството, че смъква кожа – всеки пласт бинт, който сваляше, напълно наподобяваше слой кожа. Наподобяваше до такава степен, че докторката се обезпокои каква ли рана крие превръзката.
         В първия момент, когато видя гърдите (по-късно, докато шофираше към дома си, тя отново се замисли за това, колко странно изглеждаха, колко запазени бяха), реши, че в никакъв случай не са истински. Или поне не и женски. Предположи, че мистър Муди е от онези мъже, които имат по-мек и отпуснат торс – т.е., че става дума за мъжки гърди. Все пак обаче бяха прекалено големи. На цвят леко се различаваха от общия тен на тялото. Освен това докторката остана втрещена, колко млади изглеждаха на фона на цялото тяло. Сякаш процесът на стареене не бе ги засегнал. Чак когато смъкна долнището на пижамата, доктор Кришнамурти разбра истината. И се почуди що за жена я чака на долния етаж.
         Извади червената химикалка от докторската си чанта. Химикалката, която използваше при изключителни случаи. С доста разваления си лекарски почерк зачеркна „мъжки“ и написа „женски“. Погледна думата „женски“ и реши, че не е достатъчно четлива. Задраска я, пуфтейки, и повторно написа „женски“ – този път с едри, печатни, детински букви. След това пъхна в плик медицинското свидетелство, замисли се какво ли ще направят с него в общината, запечата го и затвори вратата към стаята на починалата жена. Последното, което видя, преди да излезе, беше бинтът, хвърлен на едри намотки върху леглото – като змия.
         Подаде на мисис Муди плика с медицинското свидетелство. Изгледа я изпитателно, но по лицето й не откри знак за каквото и да било.
         Единственото, което й каза, беше:
         – Трябва да занесете този плик в общината, за да регистрирате смъртта.
         Мисис Муди кимна и отвърна учтиво:
         – Благодаря ви, докторе.
         Лекарката напусна къщата и доста бързо изчезна в бялата кола.
         Бледата безкръвна зора я обгърна.

---

Романът е на книжния пазар с марката на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!

Книгата можете да закупите от книжарница Store.bg

Публикацията е предоставена от Издателството,
а откъса е избран от преводачката на книгата Надежда Радулова.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“ за предоставената възможност да публикува откъс от романа!