1.

        Нашата история започва още през първата фаза на немската окупация, тоест преди атентата срещу Хайдрих¹. По това време Цирил Склипек притежаваше фабрика за играчки в Бърно, на улица „Цейл“. Бяха класически дървени играчки, много модерни, задвижваха се с пружина и електрически ток, имаше и играчки, които всъщност не бяха играчки, а закачливи, злобни и злонамерени предмети, нали всички сме виждали такива: пукащи цигари и гърмящи цигарета, лъжици, с които не можете да си изядете супата, пружиниращи гумени паяци, жужащи комари на батерии, които се поставят под легло, пърдящи топчета, предвидени да се слагат върху стол, мастилени петна за покривки, разтворими кучешки фъшкии и така нататък. Съвременниците си спомнят, че в Бърно на тези играчки им казваха склипчета, спомнят си и това, че фабриката на Склипек беше вдъхновила бърненския лекар и писател Иржи Щефъл да напише детективската книга „Убиецът на души“, чиято история се случва някъде в Америка. По-лошото обаче беше, че зловредните играчки вероятно са вдъхновили и съдбата на фабриканта. Това, което му се случи, всъщност беше едно зло склипче.
        Всички знаеха, че фабрикантът Склипек има голяма къща с градина в Черне Поле. И млада и красива жена в къщата. По онова време всичко това се знаеше. Но както можеше да се очаква, най-важното не беше известно.
        Това не го знаеше и Архангел Габриел, както тогава наричаха двайсетгодишния младеж Габриел Торн заради неговата дълга, гъста и леко къдрава коса, както и заради очарователното му лице като от меланхоличните картини на Франческо Пармиджанино. Често му викаха и Габо Сеяча.
        През една юнска нощ, докато Габо Сеяча е в спалнята на фабриканта, навън се чува приглушен лай на куче, после някой върви из градината и веднага се прибира в къщата, тогава Архангела започва да си събира нещата припряно и тъй като не може да избяга през прозореца (той всъщност води към градината), Лида го заключва в своя гардероб. Вътре за миг остава неподвижен, притеснен от пристъпа на клаустрофобия, който може да го задуши, сякаш е хванат и погълнат от голям мъхнат паяк в прегръдката на дамските дрехи и бельото. Едва когато страхът преминава (поема си дъх и допира глава в дантелите на паяжината), той прави опит да се облече в гардероба, макар това да е неимоверно трудно, но вече е твърде късно. Вратата на спалнята се отваря, някой внимателно заговаря Лида, светва лампата на нощното й шкафче и започва да се извинява, че тя трябва да излезе от спалнята, защото стаята за малко ще се ползва за нещо друго.
        Гласът, който се извинява, е гласът на съпруга й, а моментът, за който говори, ще се проточи почти до развиделяване, целта е конспиративната среща преди акция на Съпротивата. Цирил Склипек съзнателно остава извън всички големи групи от Съпротивата, за да може да се съсредоточи върху собствените си акции с шепата хора, на които може да разчита без никакво колебание. Заедно със Склипек са общо шестима (всъщност са седем, защото седмият пази в градината). Спалнята е най-интимното и затова най-сигурното място в къщата. Освен че гледа към градината, а не към улицата, прозорецът е скрит и от голямата корона на крушата. През цялата нощ свети само една малка нощна лампа.
        Само че всички тези солидни мерки за сигурност са напразни, защото Габриел, както правилно предполагате, е таен агент на Гестапо. И сега, когато стаята за негова изненада е пълна със съзаклятници, Архангела осъзнава какви са заговорниците, пуска от прегръдката си панталоните и ризата (падането им в гардероба, пълен с дрехи, звучи като шумолене) с изненада и с ясното съзнание, че той може да приеме толкова значима и неочаквана агентурна плячка с отворено сърце и гол, така, както го е създал Господ Бог.
        През нощта щеше да научи куп неща, които до този момент никой не беше подозирал, защото в Бърно никой не предполагаше какъв патриот е фабрикантът Склипек. Напротив, знаеше се, че офицерите от Вермахта с удоволствие купуваха неговите склипчета, а във вилата Тугендхат (която Гестапо беше завзела веднага след окупацията) беше намерен цял сандък с изкуствени кучешки фъшкии, които не бяха стигнали до клиенти в Берлин и Дрезден.
        Габриел съзнаваше, че такъв голям удар не изпада толкова лесно на всеки агент, за нещо подобно един агент може да чака дори цял живот, то може изобщо да не се случи. Същевременно знаеше, че тук вътре трябва да запази пълна тишина и не искаше да си представи, че гардеробът щеше да скърца при всяко движение. (Богатият фабрикант обаче притежаваше финландски мебели, от най-солидните, а както знаем, финландците оставят дървото най-напред да изсъхне както трябва и едва тогава изработват нещо от него.) Въпреки всичко му беше неудобно да си води агентурни бележки, не само заради тъмнината в гардероба, а и защото беше дошъл със съвсем друга цел, това, което беше използвал, за да утеши госпожата на фабриканта, не беше подходящо за водене на записки.
        Освен това осъзна, че е самоук в своята допълнителна дейност (иначе беше сравнително добър стругар и фрезист). Ами че никой не го беше обучавал, само няколко пъти го бяха викали и му бяха дали някакви общи насоки. Обаче това, което получаваше сега, не беше като да предаде съседа си за това, че си е набавил месо на черно или че слуша чужди радиостанции.
        Информацията, която се прецежда към него през финландската дървесина, беше доста оскъдна, не всичко се изговаря и Габриел на драго сърце би задал допълнителни въпроси, а освен това му се искаше да надзърне, защото те пишат нещо, чува молива, който драска хартията, както и коментарите. Някой по-трениран със сигурност щеше да знае по какъв начин да събере тази плетеница от информация в разбираема цялост. Но Габриел още не се досеща, че ще има още много време, за да може и той, нетренираният и неопитният, да свърже всичко чуто в организирана система, в мозайка, от която накрая ще му липсват само някои допълнителни парченца. И че ще се научи да различава шестте гласа в стаята и постепенно ще ги свърже с имената, с които се обръщат един към друг, и различните детайли, които после ще помогнат на Гестапо да определи тяхната самоличност. Не предполага, че ще има много време, защото фабрикантът Склипек иска да използва случая, за да координира акцията възможно най-грижливо и най-добре. През дългите нощни часове цялата информация ще се повтаря до втръсване, за да може после да се получи, когато се стигне до работата, тъй че и много по-голям идиот от Архангела да може да си сглоби картината.
        Обаче Габриел трябваше да прекара дългата нощ като войник на пост, защото гардеробът беше доста тесен, за да седне вътре. Хоп, появи се още една трудност. Винаги след любовен акт Архангела отиваше да се облекчи, а урината шуртеше като гейзер. Както знаем, този път той нямаше възможност да отиде до тоалетната. Работата отиваше на зле. Да не говорим, че това много му пречеше да се съсредоточи върху развитието на конспиративната среща. Колкото по-тежко му ставаше, толкова по-голяма радост предизвикваше представата, че може да си изпразни пикочния мехур. Обзе го нещо като халюцинация и доста ясно виждаше водопада Виктория, тоновете вода, които падаха от огромна височина, разбиваха се и пръскаха на всички страни, от лявата страна към водопада се приближаваше стадо жирафи и пред копитото на всеки жираф се виждаше голям сапунен мехур, а от дясната страна, кой всъщност се задава оттам? Да не би да идва старият лъв със старата лъвица! Стига вече! Повече така не може!
        Габриел реши да пристъпи напред и разтвори дрехите, всичките тези блузи, поли, болера, халати, костюми, елечета, корсажи, фусти, комбинезони на закачалки и куки, навря се дълбоко във всичко това и леко се извърна на една страна, а после без никакво забавяне, като от градински маркуч, пусна силната струя урина върху коприната, бархета, ленените дрехи, велура, атлаза, крепдешина, сатена, мохера, шевиота, лодена и марокена. Какво щастие само! Неописуемо щастие! В този миг той забрави всичко друго и от сърце и душа се отдаде на божественото удоволствие, което щедро напояваше жадните дрехи на жената на фабриканта.
        Когато свърши, беше много объркан, искаше бързо да се обуе и започна трескаво да се закопчава, да си дърпа ципа и да натиска копчетата тик-так и да се закарфичва в дамските тоалети и бельо около себе си, докато не осъзнае, че се беше озовал там чисто гол, така че започна да маха от себе си всичките щипки, игли и копчета. След това внимателно се отмести назад и отново добросъвестно се върна към работата си.
        Малко преди разсъмване хората от Съпротивата се разотидоха, защото вероятно искаха навреме да напуснат къщата (вилата „Тугендхат“, натъпкана с гестаповци, беше съвсем наблизо), а Габриел остана в гардероба и зачака. Чу как всички излизат през градината, след това къщата се опразни и утихна, като кита, който изхвърлил Йона. И спокойствието на юнската нощ обхвана целия квартал наоколо. Габо Сеяча (всъщност той не беше ли Габо Поливача?) се облече спокойно и когато Лида най-после отвори гардероба, той се плъзна изпод ръцете й, без да си кажат и дума, а след това никога повече не се видяха.
        След по-малко от ден затвориха фабриканта Склипек и петима негови приятели. Никой не потърси онзи, който беше отцепка в градината, защото Архангела не знаеше за него. Гестапо се отнесе кавалерски към вдовицата на фабриканта. Тя беше неволен инструмент при залавянето на хората от Съпротивата. Все пак й конфискуваха фабриката за играчки (немският собственик веднага я превърна в поредната бърненска текстилна фабрика), изселиха я от къщата, но иначе я оставиха жива. Тя се пренесе при сестра си в провинцията (в Куржим), където живя до края на войната.

        2.

        Веднага след края на войната последваха няколко опита да се изясни случаят с фабриканта Склипек. Наследниците на екзекутираните настояваха за това. Кой беше предателят? Не се знаеше почти нищо, защото немските власти в случая бяха издали съвсем кратко съобщение за залавянето и екзекуцията, не бяха намерени никакви писмени материали от документацията на Гестапо, а седмият от Съпротивата не беше разкрит, така че никой нямаше представа, че беше участвал в акцията.
        Вдовицата беше свидетелствала, че изобщо не е била запозната и че през тази нощ нейният съпруг й казал, че не иска тя да се замесва в случая, за да не се провали нещо. Никой не подлагаше на съмнение нейните показания, защото ако тя се беше разприказвала, немците нямаше да й отнемат имота и да я изселят ненаказана в провинцията.
        Но това означава, че вероятно е имало още един. Юнската нощ беше обвита с тайни като лакомства под стъклен похлупак. По всичко личеше, че няма да се доберат до този Юда, и делото отиваше към архива, когато през пролетта на 1947 г. в кръчмата „У зелене жаби“ бояджията Таусиг изпи повечко бири с ром и разказа на най-добрите си приятели как е пазил в градината на къщата на фабриканта.
        Отказа да се признае за виновен въпреки тежките разпити. Оставиха го в затвора, но срещу него нямаше никакви доказателства, само два сериозни аргумента: как само един от групата беше оцелял и защо не се беше разкрил веднага след войната, след началото на разследването? В своя защита казваше, че се е страхувал да се обади заради подозрението, че е единственият оцелял от групата. Беше се опитвал да си обясни защо не са го затворили и не са го екзекутирали с факта, че е пазел в градината, така че, ако е имало предател в къщата, той не е можел да го види. След тежка присъда, която беше удължена, все пак го пуснаха. Роднините на убитите обаче продължаваха да настояват за смъртта му, бяха сигурни, че той беше Юда.
        Затова пък Архангела не беше сигурен в нищо. Не се съмняваше, че вдовицата се беше досетила кой е бил предателят. Много му се искаше да вярва, че няма да го натопи, това щеше да бъде и признание на нейната вина! Та нали този, който е чул всичко от гардероба и който най-вероятно след това е предал всички, това показва логиката, трябва да е бил нейният любовник! Само че дори Архангела не знаеше какво може да измисли една жена. Ще й щукне нещо в главата или в каквото там си има, и изведнъж ще извади на показ изневярата си! Ах, какво облекчение изпита Габо Поливача, когато научи, че бояджията Таусиг (нахапан от роднините на жертвите, които се хвърлили отгоре му като глутница ловджийски кучета) се беше самоубил. Като че ли случаят не след дълго щеше да бъде забравен.
        Де да беше така. Скоро трябваше да се събуди.
        Нещо странно се случи с вдовицата.
        Не, тя изобщо не се чувстваше виновна. Изобщо не намираше каквато и да било причина за това. Та нали нямаше изобщо никаква представа, че Архангела е предател. Предател ли? Че така ли изглеждат Юда и предателите? Че съпружеската изневяра от време на време си беше част от добрия тон. Какво от това, че не беше споменала Габриел, когато я разпитваха за онази нощ? Нима можеше да си позволи да превърне националния герой в рогоносец? Така тя не откриваше в себе си никаква вина. И в края на краищата бояджията си беше признал, нали така? Самоубийството си беше признание, нали?
        Лида се завърна от провинцията в къщата в Черне Поле, получи си обратно фабриката, но веднага я продаде и производството на играчките и склипчетата никога не беше подновено, остана завинаги една от текстилните фабрики на улица „Цейл“, а всичко онова, което въпреки войната се намираше в склада, текстилните работнички можеха да спечелят на томбола по време на празничните годишни събрания на профсъюзите.
        Но да се върнем обратно. Обещах да се случи нещо странно с вдовицата. Ето какво се случи.
        Когато открила, че съдържанието на гардероба й е напоено с урината на Архангела, оставила всичко така. В нейната ситуация (за една нощ светът й се беше разпаднал) мисълта, какво ще каже новият немски собственик за нейния вонящ гардероб, изобщо не я е притеснявала. Занесла при сестра си дрехи и бельо от гардеробите в другите стаи. Обаче у сестра си с ужас установила, че всичките й дрехи и бельо вонят на урината на Архангела. Освен това имало да става още нещо. Когато отишла в магазина за дамско облекло и си купила оттам една рокля, още щом я донесла в таванската стаичка, където живеела у сестра си, и я облякла, от дрехата се разнесла упорита смрад. Вярно – Лида веднага проверила това, – сестра й не усещала вонята, а само тя. Но това не било голяма утеха. Скоро Лида опротивяла на сестра си, защото често си топлела вода за къпане и запасът от дърва привършил бързо.
        Прощавай, сестричке, мога да си представя колко е страшно съпругът ми да е убит, а и да ми отнемат имота. Но сигурно ще се чувстваш по-добре, ако се разходиш из гората, а не лежиш постоянно във ваната. Тукашните гори са известни с лечебните си свойства, тук идва и ковчежникът Башта от Простейов. Гледай да си вземаш вана два пъти седмично, във вторник и събота.
        Когато през четирийсет и пета година Лида се прибрала у дома, имала много работа, защото офицерът от Вермахта, който беше конфискувал къщата, си беше присвоил толкова много порцелан, картини и различни антики от имотите на убитите евреи, че Лида трябваше да отдели своето обзавеждане от предметите на евреите. Правеше това толкова набързо, че се лиши от няколко ценни свои неща, само и само да се отърве от всичко, да махне вонящите дрехи и накрая да се потопи във ваната с вода, затоплена в големия газов бойлер.
        Всички очакваха, че иначе веселата зеленоока Лида отново ще се появи в обществото, което още си спомняше неустоимия чар на нейните капели и пъстрите дамски вратовръзки отпреди войната. Накрая всички трябваше да приемат нейната постоянна и дълбока печал, тази привилегия на императриците и северните фиорди.
        Само дето всичко беше другояче. Лида, без никакво колебание и с цялата си енергия, заживя във ваната. Не приемаше това като отчаяна необходимост, а все повече й допадаше. Ваната на Лида се превърна в туптящото сърце на къщата! И това чудо, газовият бойлер! Човек можеше да редува хладката вода с гореща и да излиза само тогава, когато беше крайно наложително.
        За всичко в къщата се грижеше икономката (госпожа Попелакова), която щом разбра за какво става дума, започна систематично да краде. Но Лида не знаеше за това, не искаше да знае, беше доволна от икономката, защото госпожица Попелкова й доставяше всичко, от което имаше нужда, коняк, ликьори, и когато бавно си отпиваше, унесена от алкохола, денят се смесваше с нощта и таванът на банята ставаше киноплатно, на което животът й сред хората продължаваше, концерти, театри, салони, балове (къде е момчето, с което танцувах на големия железничарски бал една година преди войната? Славек ли беше?, и как зад ухото му оставих отпечатък на устните си, с който той се разхождаше, о, това беше лоша шега!), пътувания до Виена, до Прага, до Париж и едно приказно пътуване до Венеция.
        Икономката й носеше най-вече книги. От книжарници и антиквариати. Някои от тях Лида само разлистваше, прочиташе по някоя страница, от друга – по някой пасаж или три реда, и се протягаше за следващата. Сега най-сетне можеше на спокойствие да потъне във „Война и мир“! Четиринайсетте дни, през които се потопи в Толстой, почти не близна алкохол, за да може изцяло да се отдаде на четенето. Лида се надигаше от ваната като елегантната надгробна плоча на Андрей Болконски (на едната гърда бе издълбана рождената му дата, а на другата – датата на смъртта му) и когато дойде моментът, позволи малко любов на Пиер Безухов, само дето той трябваше да внимава да не й разплисква водата.
        Госпожице Попелакова - каза вдовицата, след като дочете Толстой, – проверете автобусите, утре ще отидем да погледаме небето над Славков!² Обаче камериерката не си даде труд да провери каквото и да било и на следващия ден Лида забрави за Славков.
        После отново я погълнаха индийските пътеписи и популярните книжки за религиите на Ориента. По едно време малко оставаше банята да заприлича на будистки манастир. Оттам Лида изненадващо започна да рецитира „Отломки от епопея“ на Връхлицки, а камериерката, застанала на прага с вечерната чинийка с палачинка и малинов сироп, се заслуша:

Обвито в мрака божество голямо,
жена със поглед строг неумолим,
Евменидо, развей перчема змийски!
Добрите от съдбата ти не се боят,
чул твойте стъпки поне във гроба,
ще се надигна и ще те благословя!

        А преди да натисне дръжката на вратата, плю два пъти през рамо, веднъж наляво и веднъж надясно.
        Неголямата сума, която вдовицата беше получила от продажбата на съпружеската фабрика за играчки, все повече намаляваше и много бързо наближаваше денят, когато всичко щеше да изчезне и вдовицата нямаше да има друг избор, освен да продаде покрива над главата си, да продаде вече полупразната къща (по нощите камериерката докарваше камион и изнасяше от жилището антикварните мебели като овчици от кошара), в която единственото обитавано помещение оставаше банята. За щастие Лида не доживя това.
        Вдовицата охотно комбинираше алкохола с барбитурати и така пребиваваше в „изкуствения рай“, докато хладката вода не я събудеше. Все не й се случваше нищо, докато един път не заспа толкова нещастна, че главата й се плъзна под повърхността на водата. След смъртта й се появи дневник, който беше водила във ваната. Беше повлиян от четенето на всякакви кратки уводи във философиите на Ориента, там например можеше да прочетем за „покоя, който идва чрез приемането на вината“ и след това дълга тирада от покаяния. Това не беше истинско доказателство и официално не се казваше такова нещо, обаче всички споделяха мнението, че дневникът съвсем ясно доказва, че нейната смърт е самоубийство: не е понесла тежестта на собствената си вина. А местните хроникьори единодушно припомниха неотдавнашното самоубийство на Таусиг и веднага нарисуваха мелодраматичния триъгълник: голямата грешна любов между жената на фабриканта и бояджията, после тяхното общо предателство, чрез което любовниците се отървали от съпруга, и накрая дошъл червеят на съвестта, който прегризал дървото на живота и на двамата.

        3.

        Междувременно, както вече прочетохте и предстои още да прочетете, много вода изтече и историята си намери продължение. Ами вижте сами: Архангела вече не беше същият, красивите къдрици отдавна бяха оредели, лицето беше подпухнало, а фигурата му беше като на хаймана. Ако се беше вкаменил на бърненския фонтан Парнас, щяхте да го вземете за Цербер. Вече няма да го наричаме Архангел.
        Обаче Габриел се беше добрал до прилична служба във фабриката, в която от началото на нашия разказ беше просто стругар и фрезист. Вече десета година беше заместник-директор. Освен това наскоро се беше оженил. Младата му жена все така виждаше в него Архангела на отминалата слава, в очите й легендата все още беше жива.
        За съжаление, и това си беше за резил, легендарните способности полека-лека отиваха по дяволите или кой знае къде. Имаме предвид най-вече една определена способност, която беше спечелила славата на Габо Сеяча. Нека да надзърнем: механизмът на тази отколешна способност (поне за кратко) можеше да се задвижи в благотворната светлина на спомените. И тук не зная дали обясних това достатъчно ясно. Когато разказваше на любимата си Власта за това, на какво е бил способен преди, и в този момент се разпалваше, възкръсваше и мъжеството му (може да се каже, че черпеше от миналото) и отново се връщаше старата му слава, макар и всеки път съвсем за мъничко.
        Обаче Габриел Торн нямаше никаква фантазия и съвсем скоро старите му любовни истории свършиха, остана една единствена, за която малко се колебаеше. Но накрая й дойде времето.
        Бях на двайсет, когато в мен се влюби готината съпруга на един фабрикант.
        Младичката Власта точно днес, да си кажем честно, не очакваше някаква история от Габриел и нека си го кажем, не очакваше и неговото идване, колкото и да го обичаше, младостта й имаше ама съвсем различни изисквания (нали той искаше днес да иде до Прага, да представя фабриката на някакви важни преговори за поръчката за Уганда, но всичко се промени, отмениха му пътуването в последния момент, сега през втората половина на шейсетте започнаха да се отнасят пренебрежително към старите работнически кадри, не бръснеха за нищо верните партийци и той се притесняваше, че ще го споходят още доста неприятни изненади), но когато късно вечерта се напъха в леглото, омърлушен и огорчен, Власта свърши всичко много умело, дори го съжали и сгъна на две възглавницата си, за да се настани удобно и да изслуша спомените му.
        Тя се казваше Лида, срещнах я в парка в Лужанки, където разхождаше кучето. Кучето тичаше напред, без каишка и без намордник, аз вървях насреща им, едно лужанско конте, и си свирках „Раираната ми пижама“, когато госпожата извика: За бога, не го докосвайте! Няма да се притеснявате, кучетата ме обичат – казах аз и в този момент гадината ме ухапа по ръката.
        И Габриел заразказва подробно как се е запознал и се е сближил с жената на фабриканта, как се е случило всичко по-нататък. Представя цялата им любовна история, как се развива през следващите седмици, докато стигне до нощта в началото на юни. Казва, че са успели да се любят само веднъж, когато неочаквано съпругът й се върнал. Но не се върнал сам, ами с група авери, да, така си е, мъжлето се довлякло с цялата си дружина, но понеже минали през задната врата, значи през градината, отрязали на Габриел пътя за бягство през прозореца и нищо друго не оставало, освен да се напъха в гардероба. И той си казал, че отначало си е представял, че мъжлето само ще надникне в спалнята и веднага ще затвори вратата, за да се върне при аверите си, и Габриел щял да се измъкне през прозореца и празната градина. Но къде ти, фабрикантът нахълтал с тайфата в спалнята. Разкарали Лида и останали там през цялата нощ.
        В този момент Габриел прекъсна разказа, за да провери дали е подействал, дали неговата мъжественост се е надигнала от гроба, но не, още не е възкръснала, гадинка малка, нищо де, няма страшно, той може да продължи разказа.
        И стигна до онова, на което беше станал свидетел от гардероба, не беше видял с очите си, но беше чул. И разказа за това, как най-напред нищо не разбирал каквото там са обсъждали съсредоточени. И в началото всичко било като разсипан детски конструктор, нищо не се връзвало. Но после той започнал да сглобява и разбрал, че става дума за подготовката на една истинска акция на Съпротивата, сега няма да уморява Власта с подробностите, но само ще й каже, че нацистите си отмъщавали за всяко подобно нещо по най-жестокия начин, те това го можели, заради един мъртъв фашага по четирийсет чехи до стената! И затова трябвало да предаде фабриканта и неговите авери, за да предотврати ужасната катастрофа! Той допуснал, че ще се намерят такива, които и до ден днешен биха гледали несериозно на работата му, но той, за разлика от дървените философи, знае, че в лоши времена най-важното е да се запази спокойствие и да се спазва редът, за да не се стигне до ужасии. И понеже през цялата война той бил свързан с Гестапо, от което иначе всички се бояли, но пък той бързо проумял, че когато посочи ония, които във всеки един момент са източник на безпокойство, ще спаси другите, които Гестапо ще открие по друг начин, защото немските свине са склонни да екзекутират където и когото хванат, той добре ги познавал, бил в ежедневна връзка с тях и играел умно ва банк, като така спасил може би хиляди невинни… Тоя Бенеш от Лондон хубаво проповядваше и насъскваше хората за акции на Съпротивата, а после народът си плащаше прескъпо за това с ужасни кланета…
        И като извиняваше миналото си от времето на Протектората, продължаваше с радост да разказва как в гардероба постепенно свързал цялата информация и се опитал да я запомни, като си помагал с мнемотехниката от стихотворението:

Жаба Жабурана
сто мушици хвана.
Бързо на брега ги струпа,
сготви вкусна супа.

        на която го учил господин учителят Пешина в трети клас. И как накрая се добрал до имената и самоличността на конспираторите. Човек понякога се изненадва – и той потупа челото си – колко добре сработва това тук. Премълча обаче какво му се беше случило в гардероба. Вместо това отново прекъсна разказа си, защото най-после се беше наежил и това донесе своите твърди и още по-твърди, и накрая най-твърдите плодове.
        След това още дълго и подробно разказва за съвместната си работа с Гестапо, защото за своя собствена изненада установи колко достолепна тема е това, че даже най-достолепната от всички теми, а бе направо истински достолепен самурай!
        А след войната, когато това всичко се разследваше – припомни той, – си го отнесе бояджията, който е бил отцепка в градината. Ами той глупакът сам се накисна. А накрая и Лида, тъжното шоколадово бонбонче с ром… Мен обаче, мила Власта, някой горе трябва да ме обича – приключи той замислен.

        Когато фабрикантът Склипек в онази юнска нощ излязъл от спалнята на съпругата си, още било тъмно (докато траела конспиративната среща, от съображения за сигурност светела само малка нощна лампа), не забелязали, не са могли да забележат, че под гардероба има голяма локва. Да не говорим за това, че всъщност не е имало никаква локва. Защото финландската дървесина не просмуква.
        Но Габриел приключи разказа си, подробния доклад за сътрудничеството си с Гестапо, погледна набожно към тавана (Мен, мила Власта, някой горе трябва да ме обича!) и после покорно наведе глава, беше се развиделило, беше утрин и Габо Сеяча видя съвсем ясно една разкошна, ама истинска разкошна голяма локва под гардероба на младичката Власта (да му се не види, гардеробът не беше от финландско дърво).
        Той беше потресен. Гледаше го и не искаше да повярва на очите си. Власта… Е, не е възможно… След това му хрумна нещо. Ами да! Ех, тая веселячка! Майтапчийка! Шегобийка! Ами да, склипчето! Ех, че закачлива играчка, викаха й склипче! Погледна съпругата си игриво, той я разбира, смъкна краката си от леглото, на четири крака изтича чак до гардероба, протегна ръка и… пипна локвата. Едва сега изпита ужас! Не, мили Габриеле. Уви. Това не е склипче.

---

Бележки:

¹ Райнхард Хайдрих, висш офицер от СС и ръководител на всички полицейски служби в нацистка Германия, заместник на райхспротектора на Протектората Бохемия и Моравия. През 1942 г. Хайдрих е убит при атентат, организиран от Чешката съпротива. – Б. пр. [горе]
² Славков е чешкото название на градчето Аустерлиц, където е била битката между войските на тримата императори през 1805 г. – Б. пр. [горе]

^* Разказът е включен в сборника на Иржи Кратохвил „Бърненски разкази“, прев. от чешки Добромир Григоров, изд. „СОНМ“, 2016. Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от Програма „Креативна Европа“ на ЕС.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „СОНМ“ за предоставената възможност да публикува разказ от книгата!