Ще летим тринайсет часа. Разопаковам приготвеното на седалката червено одеало и слушалките. Седналият до мен японец също се устройва: с привично движение си изува обувките и си слага платнена превръзка на очите. Върти се още известно време, после задрямва. Започвам да чета пътеводителя на Дейвид Скот: „Япония е наистина скъпа страна, но качеството на услугите е винаги толкова високо, че дори и да сме отседнали в най-скромния хотел, да се храним в обикновените, посещавани от японците ресторанти и да ползваме масов транспорт, обслужването е безупречно навсякъде.” Стига бе. Затварям книгата и правя преглед на филмовия асортимент, движейки се по менюто нагоре-надолу. Известно напрежение ми създава спящото до мен чуждо тяло: сякаш лежим в семееен креват и случайният ми съпруг с леки прохърквания дава да се разбере, че никак не се радва, дето гледам телевизия посреднощ. Вън става все по-тъмно, напускаме пухкавия облачен пласт, който оттук, отвътре изглежда като безкрайна и плътна снежна покривка.
         Продължавам да превключвам, докато най-сетне се спирам на „Островът“. Скарлет Йохансон в бял оверал тича из футуристично вътрешно пространство, появява се басейн, на брега на който почиват изящни млади тела. А защо не “Изгубени в превода”, минава ми през ума, много повече би подхождал на сегашния полет. Сещам се за Бил Мъри със забравените на гърба на сакото му щипки и се разсмивам на глас, при което съседът прошавва, прави гримаса, после лицето му се изглажда.
         Завиждам му: опитвам се да заспя, обръщам глава към прозореца, отпускам чело на облегалката. Пристъпвам по меката сива снежна завивка, отдалечавам се от самолета, сякаш повтарям кацането на Луната. В далечината искрят светлини, навярно осветените прозорци на космически град, към който ме мамят синьо премигващите светлинки на сънната ми разходка. Многократно отскачам от захарния памук под мене, летя с разтворени криле, оставяйки безтегловното си тяло на въздушните течения. Стряска ме гласът на пилота: достигнали сме оптималната височина на летене, температурата на въздуха вън е – 74 градуса по Целзий. Студено ми е на краката, колкото и да си оправям одеалото. Слагам отново слушалките на ушите си и продължавам да гледам филма. Влизаме в огромна зала, където в безкрайни редици лежат тела. Сякаш спят, застанали мирно, с отворени очи, безизразните им лица са вперени в надвисналия точно над тях екран. Клонирани тела, недокоснати и безисторични, серийно произведени съдове с човешка форма, които поглъщат сипещите се в зениците им безброй образи: бъдещите им спомени. Въпреки че взех приспивателно, не успях повече да се върна в предишния си сън. Лежа по гръб на пуснатата назад седалка и си представям, че и аз съм клонирано тяло без бъдеще и без минало, което една движеща се машина пренася през черната бездна в посока към неизвестното. Не мисля, нямам чувства, нямам болки, забравям пъхнатия зад тила ми пуловер и заспалия до мене мъж, и полека, поемайки си дълбоко дъх, успявам да се върна на онази пухкава вътрешна пътека.
         Трудно се връщам на себе си, одеалото се е смъкнало, краката ми са изтръпнали целите. Трябва да си събера нещата. В коридора на летище Нарита се точи дълга опашка. Търся си паспорта, само двама са останали пред мене. Сложих го в пътеводителя заедно с валутата и билетите. Налага се да изсипя всичко на земята, изпада четката за коса и сега забелязвам, че съм взела и слушалката от самолета. Все едно. Зад стъклото седи жена с ниско чело. Поглежда паспорта ми, после лицето, точно между очите, малка затопляща се точка в мозъка ми бележи докъде прониква погледът й. Очите ни се срещат. Стотна от секундата, но дори и тази неимоверно нищожна частица от време е предостатъчна, за да задейства функциониращия в най-затънтените дълбини на съзнанието ми сеизмограф и едно тръгнало като стомашна конвулсия забавено и давещо усещане ми дава знак: ще се случи. Не знам какво точно, все едно, същото, което се случва стотици хиляди, милиони пъти, зная ключовите думи, сякаш човек репетира заеквайки все същата, позната до припадък роля от няколко изречения, започва всеки път отначало сред менящия се декор, в добре или зле скроени, менящи се през определени периоди, сценични костюми.

         – Излезте от редицата.
         – Елате с мен.
         – Оставете това тук.
         – Идете там.

         Седя в помещение от армирано стъкло, напълно прозрачно отвсякъде, кой знае откога. Пред вратата стои въоръжен дроид от женски пол. Не отговаря на въпросите ми, не отваря вратата, понякога дори не се обръща, когато й чукам. Пикае ми се, гладна съм, боли ме глава, не знам името на хотела, трябва да накарам застаналата на стража пред вратата жена да се обади в посолството, да ми върнат ръчния багаж, да намерят японеца, натоварен с посрещането ми, който може би още ме чака, да ги накарам да ми се извинят и да се изясни този сън, това невероятно недоразумение. Не знам колко време е минало, телефонът е в ръчния ми багаж.
         – Please. Please! Please!
         Колкото и да чукам, въоръженият силует не помръдва. Навън минава някой, опитвам се да му дам знак и на него, но дори не ме поглежда. Изведнъж ми хрумва да клекна в средата и да се изпикая. Или да се изсера. Или и двете, точно така, пикая и сера. Но не ми достига смелост, ставам и недодялано се просвам на извитата плексигласова пейка, демонстрирайки по този начин, че това заключено, набъбнало от задържаната урина, и уморено тяло не желае да седи дисциплинирано и да чака. Пейката е неудобна, заболява ме страната. Женският дроид, сякаш има очи и на гърба, веднага се обръща и влиза:
         – Wake up, please. Sit on the bench.
         В този момент виждам, че водят още двама души към остъклената стая. Щом вратата се затваря, веднага ми се представят. И те не знаят защо са ги довели тук, но не изглеждат нито особено възбудени, нито изненадани. Казват ми, че е десет и половина, значи седя тук вече повече от два часа. Португалката дъвче нещо от торбичката в джоба си и между две хапки ни замеря с кратки, хрупкави английски изречения. На камерунеца не са му взели чантата: изважда книга и се зачита. Изведнъж се издига над нас, загърнат с невидимия скафандър на свободата, стъклен куб в стъкления куб. Вдига поглед само от време на време, поглежда си часовника и отново потъва в книгата. Португалката си изяжда кифлата и си слага червило. Почвам да изричам разни идиотски изречения от сорта, че аз се занимавам с литература и съм дошла на конференция. Чувам гласа си отстрани, срам ме е, но продължавам да говоря. I am tourist, I write poems. I am invited... to a... congress... to a literature congress. Португалката се усмихва разбиращо. Боли ме мехура.
         След три часа и четвърт дроидката влиза и ме моли да отида с нея. Придружава ме до някаква маса, върху нея стои чантата ми със затворен цип. Не я отварят, не питат и не обясняват, връщат ми паспорта.
         – Enjoy your time in Japan!
         Търся с поглед тоалетната. Двама кимат с глава към отвъдния край на огромното хале, почти услужливо. Което ме кара да почувствам, че може би вече съм се напикала и може би не усещам как отзад на полата ми тъмнее петно.
         Куфара си трябва да потърся в багажното въз основа на багажната разписка. Yes, yes. Тук е. Тръгвам да излизам. Походката ми е заплашително лека, сякаш ме няма. Може пък наистина да е сън. Дори сигурно, мина ми глада, мина ми болката, времето не съществува, по искрящите мраморни стени – нито един стенен часовник. Въртя се в кръг, изгубени при превода. На митническата проверка офицерът ме спира. Издърпва куфара ми настрани и дава знак на стоящата наблизо въоръжена охрана. Махат ми да вървя с тях.
         Вървим право натам, откъдето ме пуснаха преди десет минути.
         Предишните двама униформени все още са там, на масата. Кимат, вдигат куфара ми и се надвесват над него, все едно лекар хвърля първи проучвателен поглед към нечий издут корем. Изведнъж ми хрумва идея, която ми се струва гениална. Любезно се обръщам към единия от униформените, същият, който преди малко ми върна паспорта:
         – Извинете, господине, говори ли тук някой френски?
         Другият наднича иззад отворения капак, за миг лъсва пъстроцветно избуяла ненавист, поглежда ме и отговаря на безупречен френски:
         – Non Madame, je suis desole. Ici personne ne parle francais.
         Постига целта си. Внезапно, преди да успея да се овладея, сълзите ми бликват. Нямам кърпичка. Наблюдавам как изваждат една по една банелите от сутиените ми. Как трошат по масата разтворимите таблетки витамин С. Разрязват подплатата от изкуствена коприна. Опипват, душат, претърсват, приглаждат, дърпат, мъкнат, ровят, човъркат, вадят и слагат. Край. Гримът ми се разтича, носът ми тече. Дотук. Но не, останала ми е още една малка роля, само няколко секунди. Единият намира във външния джоб торба с червени пластмасови ролки за коса. Вади ги и безпомощно поглежда към мене. Откъде да знам защо съм ги помъкнала, какво ми се е въртяло из главата, когато съм си събирала багажа, но сега се кефя, ще си отмъстя и за рева, и за сълзите пред тях. Хващам една ролка и почти развеселена му показвам как може да си я завие около хуя, ей така, внимателно, за това служи. Явно е, обаче, че дроидите нямат вграден чип за хумор, лицето на униформения мъж остава безизразно, затова пък почва да вади малките цилиндърчета от торбата и наднича поотделно през дупката на всяко едно.
         Свършва я и тая работа, след което се повтаря отиграното вече сбогуване.
         – Enjoy your time in Japan!
         Не трябваше да идвам тука. Нямам работа в тая държава. Крача към митническата проверка, влача след себе си изтърбушения, изтерзан и съшит наново куфар със сплетени черва в корема – със смачкани дрехи и раздърпани книги, с пронизан от болка гръбнак. Излизам на слънце, обед минава, улицата с все сила кънти от движението, сякаш съм прекрачила от гробовната тишина в пулсиращия свят на живите. Срещу изхода е застанал мъжът, когото са изпратили да ме посрещне, в ръцете си държи невероятна табела с размери на транспарант, върху която се мъдри името ми.
         Чакат ме, следователно съществувам. Покланя се ниско и ми се усмихва. Стоял е четири часа на тротоара, днес, най-вероятно, няма да успее повече да опъне дясната си ръка и да я отпусне надолу. Пита дали е имало някакъв проблем. Клатя глава, нищо сериозно, но толкова леко се люлее на врата ми, че предпочитам да спра клатенето и се усмихвам тъпо. Липсва ми един прешлен, в момента го забелязвам.
         – Искам да обменя пари – казвам тихо.
         – Естествено.
         Отиваме до едно отдалечено, вдълбано в стената прозорче, където трябва да се позвъни. Жената излиза, има ниско чело, иска ми документите. Пъхам паспорта си през прозорчето и почвам да ровя из чантата си. Намирам пътеводителя на Дейвид Скот (“Япония е наистина скъпа страна, но качеството на услугите е винаги толкова високо, че дори и да сме отседнали в най-скромния хотел, да се храним в обикновените, посещавани от японците ресторанти и да ползваме масов транспорт, обслужването е безупречно навсякъде.”). В пътеводителя – билета за връщане, намирам и отворено пакетче с носни кърпички – как не го намерих преди. Все едно. Изваждам плика с надпис “валута”, в него има триста евро. Заделени пари от друго пътуване.
         Преди три години, когато още се обичахме, бяхме в Италия. При вида на плика си спомних цялото италианско пътуване, спомних си моя любим, с когото бяхме измислили най-любовната игра в живота ми, спомних си наредените върху масата в хотела дванайсет бележчици, които обръщахме една по една, оставяйки за всяка нощ по едно желание.
         Беше се случило преди три години, колко бързо бяха минали: по-голямата част от бележките останаха необърнати. Напират объркани образи на караници, викове край тъмните и мъгливи брегове на Арно в последната нощ, преобърнала се в горчива дразга и зъзнещо утро.
         Попълвам листа, да, триста евро в банкноти по сто. Късам залепения плик. Вместо пари, в плика стоят бележчиците, извадените от обръщение, домашно приготвени банкови знаци на неконвертируемата ни любов. На първата, която в крайна сметка не подавам през прозорчето на госпожицата с ниското чело, е написано: Близни ме по пъпа.
         Пътуваме към града, гледам дребните къщи край пътя, понякога заспивам по за няколко минути. От всяко летище започва по един такъв път с многобройни платна, който свързва ничията земя на крайните квартали с пулсиращия център, от двете му страни плътно се редят бедняшки едноетажни сгради със съхнещи дрехи, с тайнствени прозорци, с мизансцена на чужди животи. С уморения си поглед заснемам странните покриви, прозорчетата с бамбукови щори.
         До хотела стигаме бързо. Ужасната кула е заобиколена от подобни на нея паралелепипеди, мислено се загубвам сред тях. Докато придружителят ми и служителят на рецепцията се занимават с регистрацията ми, си купувам сандвич на бара: нямам енергия да ходя в ресторанта.
         Получавам стая на деветнайстия етаж, звукоизолиращият и неотварящ се прозорец гледа към друга, също такава сграда. Зверя се във вградените в стената копчета, неуверено натискам едно от тях. Електрическите щори се спускат и в стаята става тъмно. На екрана на телевизора се появява името ми, приветстват ме с добре дошла. Много им се радвам, поне не настъпи пълен мрак. Натискам друго копче, зазвучава музика. Тогава се сещам, пъхам картата за вратата на мястото й, сега вече мога да запаля лампата. Отново е светло, самоуверено натискам предишното копче, но вместо да се вдигнат щорите, светва някаква вградена в стената нощна лампа. Още веднъж, един ред по-надолу. Щорите се вдигат жужейки. Всичко е наред, никаква паника, мога да правя и тъмно, и светло, само дето последователността им е произволна. Да видим температурата. Има две копчета, натискам два пъти едното, след което изувам обувки и се тръшвам на леглото.
         Събуждам се напълно измръзнала. В стаята цари кучи студ, а вън – напръскан със светлини нощен мрак. Ръката ми е съвсем изтръпнала, трябва да съм нагласила климатика някъде около нулата. Мия се бързо под душа, сменящ по някаква загадъчна логика студената и топлата вода, слизам на рецепцията, но преди това притичвам известно време между четирите асансьора, понеже все тоя, на който искам да се кача, отива нагоре.
         Долу зад пулта мъж с очила започва с готовност да се кланя, иска на всяка цена да ми вземе магнитната карта, но аз не му я давам. Самоотвержено се усмихва.
         – I’am sorry I don’t know how does the airconditioner work. I did... something wrong... and... it is too cold in the room. – И потрих ръце, за да стане недвусмислено ясно за какво говоря. Очилатият незабавно помолва някой да застане на мястото му и ме придружава до стаята. Когато влизаме, започва безочливо да се смее: явно не съм единственият турист, който прави опит да се замрази. Натиска два пъти вградените в стената копчета и излиза на заден ход с поклони, а аз вместо да си сложа в ред куфара, започвам да подреждам неотдавна намерените бeлeжчици.
         Сякаш затова съм дошла. От седмици, от месеци наред смътно усещах, че ще имам още работа с това си чувство, че ще се появи в най-неочакваната и най-невъзможна ситуация, че една връзка не може просто да се прекъсне, трябва да поработя, за да се превърне действително в минало все още присъстващото, изкусително, загърбено неприключено време.
         Ако погледнем обобщено дванайсетте желания, неминуемо се налага изводът, че докато изреченията на моя любим, с едно изключение, формулират съвсем конкретни желания, моите послания са знак за някаква незапълнима липса с неясни контури: сякаш му поставях ни повече, ни по-малко задачата да запълни всички пукнатини по стените на дотогавашното ми битие. Чак впоследствие, седнала върху това двойно легло накрай света, изведнъж разбирам, защо винаги говореше за възможността за подмяна, защо бе убеден, че личността му всъщност се губи в пръстена на засмукалата цялото му същество налудничава любов. Проумявам, че подобна степен на страстта всъщност обезличностява, че този от когото искат всичко, всъщност не е в състояние да даде нищо, защото не знае дали действително той самият е онзи, който се отразява върху разбушуваната повърхност на другата душа.
         Остани с мен завинаги.
         Ама че дивотия. Аз съм го писала, разбира се. Тръшвам се по гръб, сякаш изведнъж съм усетила, че не мога повече, но после сядам и разделям на две части дванайсетте бележчици. Най-отгоре остава Никога с друг да не е толкова хубаво. Това е поне толкова налудничаво, колкото и моето: по-скоро проклятие, отколкото желание, съдържа повече отчаяние, отколкото страст. Шест-шест хартиени лентички лежат обърнати надолу върху леглото. Не ще да е случайно, че са ме придружили чак дотук. Обръщам ги една по една. Трябва да намеря някакво място за тези написани някога думи, последно убежище.
         На другата сутрин стоя пред портата на близкия шинтоистки храм. Държа в ръка картата на града, в джоба ми – бележките. Най-напред искам да намеря място за най-горещата бележка на някогашния ми любим, това е задачата ми за днешния предиобед. Оглеждам се безпомощно. Желанието е недвусмислено и страстно, макар че написано стои смайващо гротескно. Предвиждам за него някакво необикновено, от тайно по-тайно място. Уютен, защитен, вечен кът. Влизам в градината на светилището, входът се пази от два лъва. Устата на десния е отворена, символизира живота, на другия е затворена, той е лъвът на смъртта. Шляя се из градината на Ин, наблюдавам тукашните хора. Идват, измиват си ръцете, влизат в светилището, всяко движение е израз на напрегнато старание: навярно наистина са дошли само за няколко минути. Тъкмо снимам златистите листа на дървото гинкго, когато ято бели гълъби излита от клоните му. Гълъб! Дълго размишлявам как бих могла да поверя на един бял гълъб най-горещата от бележките ми, та след това някой смаян монах да получи написаното на чужд език и вече невалидно послание. Глупости, трябва да се измисли нещо по-просто. И изведнъж прозирам решението: ще скрия листчето в отворената уста на символизиращия живота лъв, та следващия ден да дъхне огън и с червено възпалени очи да изуми минувачите наоколо. Тръгвам назад, но после внезапно спирам. Насреща, сред колоните, виждам да трептят множество бели листчета, закачени на връвчици. Сякаш на въжето треперят роднините на моите бележчици: все още неизписани снежнобели лентички. Наричат ги нуша и символизират чистотата. Чистотата на нелюбопитството. Пристъпвам и без да се замислям завръзвам едното си изречение: Погали ми гърдите.
         Чувствам, че това, което правя е в известен смисъл неприлично, в същото време съм напълно наясно с култическата същност на деянието си, ето защо не давам думата на свистящото в съзнанието ми съмнение.
         Излизайки, поглеждам още веднъж назад, сбогувам се с желание отпреди три години. Бележчицата, изписана със ситни букви, се губи сред неписаните си другари, навярно няма да я намеря, ако изведнъж ми се прииска да я сваля оттам.
         Връщам се при входа: така отблизо каменният лъв изглежда костелив орех. Хубавата му голяма отворена уста е поне на два метра височина и за да сложа там бележчицата, трябва някак да се покача. Започвам безцелно да снимам, а междувременно проучвам дали има подходящи издатини. По улицата има необикновено много минувачи, обедно време, чиновниците от съседните офиси прииждат на тълпи.
         Толкова отдавна снимам лъва, че вече почва да става съмнително или поне аз така чувствам. Ако някой ме попита, ще му кажа, че просто искам да видя дали има език. В крайна сметка навсякъде е пълно с тъпи туристи, аз специално се интересувам най-вече от езика на лъва, няма нищо престъпно в това. Представям си как у нас някой японски турист се катери по каменния лъв на Верижния мост, но после ми идва наум, че не е съвсем същото, по-скоро – все едно да иска да види отвътре главата на статуята на Дева Мария.
         После изведнъж се решавам, пъхам фотоапарата в джоба си и започвам да се катеря. Никой не ми обръща внимание, вече съм застанала срещу зейналата като на змей глава, когато осъзнавам, че както съм се вкопчила с две ръце, не мога да извадя плика, но дори и да го извадя, единствено с устни бих могла да измъкна най-горещата от бележчиците, което – хм – не би било в противоречие с духа на желанието, което ще бъде оставено тук, но практически изглежда неосъществимо. Ама че съм говедо. Слизам, приготвям бележката и отново се качвам. Долу е спряло едно момиченце и държейки майка си за ръка, гледа нагоре към мене. Сега сигурно му казват, че така не бива да се прави, но не мога да се върна, вече съм непосредствено пред целта, само едно протягане и докосвам с пръсти гладкия, потъващ навътре език. Вътре е, успях. Скачам и насърчително се усмихвам на момиченцето, макар че коляното ме боли, не биваше да се пускам толкова отвисоко. Майката дръпва детето, а аз изведнаж усещам адска умора. Зарязвам лъва с пиперливата, палеща отчужденост на изречението, нека му усети вкуса. Добре свършена работа, бърза, траурна.
         На другия ден сутринта се отправям към храма Асакуса Канон.До главния вход са изправени две статуи в кабинки, пред тях телена ограда. Избирам статуята на Светкавицата и пъхвам в краката й бележката: Нацелувай ме открай докрай по гръбнака. Впоследствие съжалявам за решението, Светкавицата заслужаваше друго изречение, но пък като си представих какво беше, когато ме целуваше по гръбнака открай докрай, установих, че бележката в краката на светкавицата и гръмотевицата си е на съвсем добро място.
         Трябва да взема някакъв подарък за детето, най-добре ще е още днес да потърся нещо. Качвам се на метрото безцелно и уморено и тогава, на спирка Такебаши, изведнъж пускам под метрото смачканата бележчица, която бях извадила още в храма. Действам бързо, като самоубиец: и Никога с друг да не е толкова хубаво изчезва под колелата на влакчето. Една дребна женица ме изглежда свирепо докато се качваме: взема ме за турист, който прави боклук.
         Пътувам няколко спирки, докато стигна до отдела за играчки на гигантски мол. Минавам през шпалир от роботи с батерии и дистанционно управление: стрелят, святкат, размахват ръце. Обувката ми убива крака, трябва да си купя лепенки. Не виждам никакъв смислен подарък, шляя се все по-отегчено сред ужасяващите фигури. Отсреща на една от полиците са наредени касички.
         Изведнъж ме осеня блестяща идея. Представям си как някакво японско момченце навършва тринайсет години и на рождения си ден се затваря в стаята си, за да счупи касичката. Не знам защо точно тринайсет години, но по някаква причина се придържам към тази си фантазия, а това, че касичката би могла да бъде и на момиченце, въобще и през ум не ми минава. Аз никога не съм имала касичка, обикновено момчетата спестяват: за колело, за скейтборд, такива разни. Бележката ми ще намери тринайсетгодишно момче, убедеността ми е напълно необяснима.
         Пристъпвам към касичките и си представям как в тържествения миг на оня далечен ден, сред парите, които брои, намира написана на чужд език бележка:
         Разкажи ми тайните си желания.
         Спирам се на петниста керамична крава. Оглеждам се, като човек, който върши нещо забранено, пъхвам бележката и се измъквам от отдела за играчки. После си представям, как охраната с недоумение гледа записа на скритата камера, без никакъв шанс да разбере какво й се е върти из главата на тая европейка.
         Трябва да се върна в хотела, за да си сменя обувките и да обмисля по-нататъшния си план: остават още седем бележки, а утрешният ден е точно средата на пребиваването ми тук, разделителна черта, ров В главата ми се върти най-тъжното изречение, това ще е задачата за утрешния ден, трябва да го сложа някъде, за да го погреба окончателно и в себе си.
         В хотела старателно разпределям задачите и планирам следващите местопроизшествия, държейки под око и спонтанно възникналите възможности. Изречението Погали ме с косата си ме трогва. Прилича малко на собствените ми желания, кротък любовен шепот от една друга нощ. Решавам да го пусна утре на вятъра, при положение, че има вятър, тъй като до момента равномерно, унило слънце нагрява неподвижния въздух.
         Сутринта в осем и половина вече съм готова със закуската, изчаквам американците, които си поръчват такси на рецепцията, размахвайки крака и ръце, и със сдържан глас се осведомявам на портата:
         – Sorry, does the wind blow here? I mean... is here any... wind?
         На смяна е очилатият мъж от първия ден. Първо се изненадва на въпроса, но после вдига поглед и ме идентифицира с усмивка: жената, която има проблеми с температурата на въздуха. Сигурно си мисли, че имам някаква имунна болест или астма, нещо от тоя род. В наше време има толкова алергични. Отговаря с усмивка и членоразделно:
         – We have a nice day. So the weather is pleasant today. I can assure you that the wind is not blowing today.
         При това положение за днес остава тъжната бележка. Най-тъжната. И онази с ваната, но тя е лесна.
         Първо отивам на брега, разхождам се пеша до моста, който води към Императорския дворец. Искам да се приближа до реката, но стръмния бряг е ограден отвсякъде с парапет. Решението е малко банално, но бележката Да се къпем заедно просто искам да пусна във водата. Хартията е много лека, трябва да привържа нещо за нея. Нямам нито връвчица, нито ластиче за коса в себе си. Най-сетне хващам в храстите един клон, стъпвам на него. Така! края му се цепва, пъхвам там бележката и с горям замах я хвърлям в изглеждащата неподвижна река. Не отплува наникъде, с безкрайно бавно движение се завърта по повърхността на водата, после спира.
         Колко е трудно да се освободиш от желанията си.
         Обръщам гръб на парапета и закрачвам обратно по очертания от храстите път. Странни са гарваните по тези места: имат къси пера по главата си, сякаш всички имат прическа на таралеж. Пристъпват с интерес край мен. Ставам все по-развълнувана, сърцето ми ще се пръсне в очакване на следващата задача. Решавам да не протакам времето, клякам край стъблото на едно дърво и започвам да ровя земята. Работя с клонче, а пръстта е твърда, не е лесно да се издълбае дупчицата. Край мене тичат бягащи за здраве с маратонки и слушалки, явно маршрутът им минава оттук. Изведнъж забелязвам, че някой ме наблюдава: мъж, който разхожда кучето си, е вперил поглед в мене, чак е наклонил горната част на тялото си и с протегната шия наблюдава как ровя пръстта. Чувствам, че иска да ми помогне: сигурно си мисли, че съм загубила нещо. Поглеждам го мило, за да му дам знак, че всичко е наред, бих желала да си продължи по пътя, така нарушава траура ми. Когато най-сетне тръгват, поглеждам след тях и забелязвам, че мъжът носи същия плетен син пуловер, като кучето. Изведнъж ми проблясва, че кучето навярно е искало да си свърши оная работа, нищо чудно точно това да е любимото му място, а аз си клеча ли, клеча. Обикалям дървото и успокоена установявам, че никъде наоколо няма кучешко ако, след което натрупвам грамада от камъчета върху погребаната бележка.
         Свърших. Продължавам по пътя си, от няколко метра купчинката, под която лежи най-тъжната бележка, почти не се забелязва: Искам дете от теб.
         Късно вечерта сядам в един тесен ресторант в центъра на града. Събират таблите след вечерялите преди мене шумни младежи, а аз унило гледам чашите и чинийките с изящна форма. Единственият и късен гост съм аз, виждам как един по един си тръгват работниците от кухнята. Но в обслужването няма никаква припряност, носят ми поръчаните напосоки яденета любезно, с равномерен ритъм. Когато приключвам, слагам върху таблата едно от желанията, като някакъв необикновен бакшиш. Това е второто най-горещо желание на моя любим, макар че друг навярно би ги подредил по друг начин и нищо чудно да постави тазвечерната бележка след лъвската. Минава ми през ум, че унгарци има къде ли не по света, сънародници никнат на най-невероятни и изненадващи места, и си представям как възмутеният служител се връща и тръшва пред мен таблата, заедно с бележката. Не, невъзможно е: този, който ми донесе яденето, със сигурност не би могъл да разбере написаните на листа думи, а от друга страна – гледайки гръдната му обиколка – едва ли може да осъществи нееднозначната задача. Върху това размишлявам, когато неочаквано отнасят таблата. Всичките ми страхове се оказват излишни: младежът не удостоява дори с поглед нито бележката, нито дори мен. След половин минута се връща и плащам. Останали са ми пари за два дни и четири изречения.
         Да се отиде до вулкана Фуджи се оказа не толкова лесно, колкото си мислех. Сутринта на портата млада жена ми обяснява колко пъти трябва да сменя метро, докато стигна до жп гарата. За четири часа, казва, с влак може да се стигне до подножието на планината. Не искам да съм в подножието, а там. Навярно това е бедата, това искане на всичко, достатъчно би било да сме в подножието на нещата, но на мене ми трябва направо вулкана, самия кратер.
         Така развалям нещата. Докато ми отбележи всички спирки върху прекопираната карта, съвсем се разколебавам. Остани завинаги с мен може да почива единствено във вулканичната пръст, но щом не мога да отида на самата планина, защо да тръгвам. Благодаря за изписания лист и излизам от фоайето като човек, който се отправя на часа към Фуджи, не искам да разочаровам жената. На гъмжащата улица обаче сменям посоката и предпочитам да се отправя към близката детска площадка.
         Майка учи момченцето си да ходи, детето щастливо, с несигурни се стъпки се клатушка към нея, набитата жената повтаря една и съща кратка дума. Дълго ги гледам, проучвам пейките, крепостта катерушка. Всъщност търся място за бележката Танцувай с мен, но нямам идея. Следобед, в градината на малко будистко светилище откривам необикновена, издялана от дърво, статуя на панда. Дървената статуя е куха отзад, издълбана е като корито. Близни ме по пъпа остава в устата на пандата, навита като цигара. Не е най-фрапантното решение, чувствам аз, но всъщност е приемливо. Желанието впрочем е доста стряскащо: какво ли ми е станало в онази италианска нощ, след като цял живот съм имала гъдел по корема? Не знам как е при пандата, но без това нямаше да мога да намеря идеално място за тази бележка. А Танцувай с мен потъва окончателно в хралупата на едно дърво: послание към неподвижната корона, неизвестен подател.
         Следващия ден прекарвам в Националния музей в Токио, вечерта се отпускам изтощена в леглото. Превключвам телевизора, уморена съм и вместо задъханите сцени непрекъснато виждам сцени от собствения си живот, понякога ме преследват видяните през деня статуетки, накрая заспивам от гласа на някакъв говорител, бълващ новини на английски. Пликът, в който има още две бележки, слагам обърнат надолу на тапицирания рафт над леглото, до книжните кърпички и пътеводителя. „Япония е наистина скъпа страна, но качеството на услугите е винаги толкова високо, че дори и да сме отседнали в най-скромния хотел, да се храним в обикновените, посещавани от японците ресторанти и да ползваме масов транспорт, обслужването е безупречно навсякъде.”
         Сънят ме поваля заедно с дрехите, едва призори се измъквам от дънките. Сутринта с изненада установявам, че плика го няма на мястото му. Останал е още четвърт час до края на закуската, ето защо се обличам набързо и се отправям към ресторанта: след десет ще го търся. Сигурно съм сложила нещо отгоре му. Връщайки се в стаята, сменям батерията на фотоапарата и опипвам цялото легло. Чука чистачката, държи чисти хавлии в ръце. Не е лесно да я откажа от намерението й, но правя знак, че искам още да спя и тя се оттегля, кимайки с глава.
         Плика го няма никъде, потънал е вдън земя. И изведнъж забелязвам, че между стената и рафта има тесен процеп: там трябва да е паднал и то с главата надолу. Опитвам се да дръпна леглото, но рафтът и тапицираната част са свързани в общ панел, трябва целия да го отместя от стената. Навярно оттам минават жиците на вграденото осветление, скрити зад тапицираната с кадифе плоча. Пликът ще си остане там с двете бележки в него и навярно някога ще бъде намерен от работниците – при следващия ремонт или след някое късо съединение. Остани завинаг с мен, Погали ме с косата си. Никак не са на лошо място тук, зад леглото. Двама японски работници ще вдигат рамене при вида на моя плик, нищо чудно да го предадат на портата на хотела, възможно е също някоя чистачка да се опитва раздразнено да свали от пищящата прахосмукачка всмуканата хартия.
         Не се знае кога ще се случи всичко това. Дали ще попаднат на смачкания плик с чужди и – за тях – лишени от смисъл изречения в далечно бъдеще, след години или още следващата седмица. Трябва да изчакам това време. Тогава ще сваля траура си. Ще почувствам мига, когато и последното изречение отболее от мен, както гнева, който изпитах на летището. Ще мине болката, обидата и само бялото място на любопитството ще светлее, както ненаписаните бележки на нуша.
         Последния ден заваля дъжд. Задуха вятър, но нямаше вече за какво, аз вече бях готова, бях изпълнила случайната си мисия. Докато се опитвах да се добера до спирката на метрото с обърнат наопъки чадър, размишлявах, че можех да запазя нещо за дъжда.
         Сещам се за дупката край дървото, за малката грамада от камъчета, под която бележката се размива на каша, и се успокоявам. Добре е така, и бурята, и вятърът дойдоха навреме.
         Вечерта, подгизнала до кости, се прибирам в стаята си съвсем изцедена. Събличам се и треперейки се пъхам под завивката, но не мога и не мога да се стопля. Натискам копчето, ще ми се поне малко да стопля стаята преди да заспя.
         В деня на тръгването се събуждам, едва успявайки да си поема въздух. В стаята цари непоносим задух и жега, отвън – невероятно слънце. Не знам кога съм се измъкнала от леглото, лежах на студения под с отворено кимоно.
         Клонирана съм: кухо тяло без рани, без болки и без време, съвършено копие без свое собствено минало. Някъде отгоре, от двайстия етаж, в широко отворените ми очи от тавана прожектират досегашни сцени от моя живот и бъдещите ми спомени.