„Дайте на човека всичко, което жадува, и в мига,
в който го получи, той ще усети, че това Всичко не било всичко“.
                        Кант, по Н.М. Карамзин,
                        “Писма на един пътуващ русин”

1

Градинарят зида нова ограда
от стари тухли. Стари тухли, казва той
гордо, нищо не се губи на тоя свят.
Ръцете му трябва да го знаят. Аз се
връщам към писалището, пред празната
хартия: нищо не се губи - пише
ръката ми, която мислех, че познавам -
на този свят. После излизам пак,
трябва да се мине през много врати,
стискам ръката на градинаря. Дълго
говорим за времето, денят е спасен.
Гордо си тръгвам с намърсени ръце.

2

Един архитект е пиян, случва се.
С треперещи ръце рисува във въздуха
просторна къща: палат за поета.
Големи стаи, с гледка към стария свят.
После описва света, упадъка му,
руши построеното с опиянени думи.
Наслаждава се на делото си, налива си отново.
Без този свят и къщата е немислима,
трябва да се разруши, щом той е сринат.
А поетът, питам, спасил ли се е,
да провъзгласи упадъка на двете?
Какъв поет, пита той, и заспива.

8

„Чистият“ е отново в града,
днес го видях на Народния площад,
със сандали на босо: вдигнал ръцете
за благословия, ругаеше църквата.
Който презира живота си на тоя свят,
във вечен живот ще пребъде.
Слушаха дребнички корейски монахини,
индийски християни и един неописуемо висок
чернокож, в устата му потрепваше черен меч,
с огнени пламъци вместо очи, с корона на челото,
с окървавено наметало. И аз.

върни се | съдържание | продължи