Влезе като в своя дом.
Чувстваше се удобно, или така изглеждаше.
Излъчваше пееща аура
с привкус на тенекия и орехова черупка.
Избра си моето кресло,
креслото, което вече започвах
да смятам, че е мое, с червеникава кожа и напуквания,
с отпечатания рисунък на плещите ми,
и разпръсна книжата си по масата.

– Колко искате да похарчите?
Ако пресечете пустинята,
с водач, храна и вода,
за по-малко, невъзможно.

Следобедът обхождаше прозорците
със своя свят от галопиращи сенки.

Изпи едно кафе с много захар
и докапчи последната глътка,
сякаш удължаваше устни в каната.

Огледа ни доверчиво, като по-малки братя.
Ние се гледахме крадешком,
като разгонени котки.
Разбрахме се да му звъннем, някой ден.

върни се | съдържание | продължи