Луис Росалес Камачо е роден през 1910 г. в Гранада, където следва Право и Хуманитаристика, но поетическите му наклонности го насочват към кръга около списание „Ел Гальо“ и го сприятеляват с Федерико Гарсия Лорка и Хоакин Амиго. През 1930 г. заминава за Мадрид и завършва с докторат Романска филология, публикува първите си стихове в сп. „Лос куатро виентос“ през 1933 г., а от следващата година започва да сътрудничи на сп. „Крус и Рая“, ръководено от Хосе Бергамин. С негово посредничество публикува в престижно издателство първата си стихосбирка Април (1935). В Мадрид поетът завързва приятелство с братята Леополдо и Хуан Панеро и с Луис Фелипе Виванко, запознава се с Хорхе Гилен, Пабло Неруда, Сесар Валехо, Мануел Мачадо. Малко след започването на Гражданската война в дома на Росалес в Гранада приютилият се Лорка е арестуван и опитите на семейството да бъде спасен не успяват. Непосредствено след войната Луис Росалес става секретар на сп. „Ескориал“, ръководено от Дионисио Ридруехо, по-късно Росалес ще ръководи сп. „Куадернос американос“ и сп. „Естафета литерариа“. Започва изследователската си работа по ръкописите в Националната библиотека, с подчертан интерес към испанския Златен век. Другарите му от поколението от 36-а година са наричани понякога „гарсиласисти“ поради преклонението към Гарсиласо де ла Вега. Публикува заедно с Виванко прочутата антология Героическа поезия на Империята (1940, т. 1; 1943, т. 2), с него са започнали да работят заедно още от пиесата Най-добрата кралица на Испания (1939). Публикува книга за Херонимо Грасиан (1942), антология на Хуан де Тарсис, граф Вилямедиана (1944) и работи едновременно върху няколко свои стихосбирки. Излизането на Осветената къща през 1949 г. му донася Националната награда за поезия, след която се зареждат Националната за литература след Рими (1951), Бонсомс, за двата тома есеистика Сервантес и свободата (1960), Националната Мигел де Унамуно при публикуването през 1972 г. на основно преработената Втори април и есеистичната Испанската лирика, последвани от Националната награда за есеистика през 1973 г. Пренаписана е и разширена и считаната от критиката за най-добрата му творба Осветената къща, публикувана в нов вариант през 1967 г. През 1962 г. Луис Росалес става член на Испанската кралска академия, макар да чете встъпителната си реч през 1964 г. От 1968 г. прекарва повече време в Серседиля, в околностите на Мадрид, където може да се отдаде на спокоен труд. Антологията Испанската поезия на Златния век (1970), студиите Теория на свободата (1972), Поезията на Неруда (1978), се редуват със стихосбирките му Песни (1973), Как разрезът пуска кръв (1974), Дневнвик на едно възкресение (1979). През 1982 г. получава наградата Сервантес за литература и отличието Сребърен Прометей, през 1983 г. участва в VІ Световен конгрес на поетите, отдадена му е почит на ІІ Панаир на поезията в Мадрид, посещава България. 80-те години са посветени на работа по двата тома Събрани поетически произведения (1935-1974 през 1982 г.; 1979-1982 през 1983 г.), както и на трите части на неговото Всеобхватно писмо: Първи епизод. Ловът на риба тон (1980), Втори епизод. Едно лице във всяка вълна (1982) и Трети епизод. Чувам всемирната тишина на страха (1984), публикува есеистичната Онази горест, наричана Андалусия (1987). Пълните му събрани произведения са публикувани в 6 тома през 1996 г., но архивите му крият още непознати творби. Луис Росалес умира през 1992 г. в Мадрид. Неговата любовна и религиозна, интимна и иронична, искрена и горчива поезия отваря пътя на поезията на всекидневното и му спечелва обичта и признанието не само на съвременниците му, а и на идните поколения.