Слизането надоло. Несгоди на агонията.

На ръба на съня отваря
очи. Без да ги отвори. Нещо
се буди, съзнанието
за непрекъсваемост. От друга непрекъсваемост.

Нещо се буди и гледа вътре /вътрето
на повърхността, никакво
вътре, а просто под, нещо сякаш подплата
на палто/, търси
да се закотви. Тема някаква,
тема. За да не свърши. Да

оцелее. Да оцелее? Да просъществува? Кажете, какво или кой
оцелява? – Да се върнем на темата.
В темата мен се разпознава,
там нещо от него е засегнато и си вълнува.
Както когато падат сълзите. Образът.
От всичко на нашия мозък най-вече му харесват
образи. С тях той тъче. И тъкънта прави свят или го укрепва,
дава му плът.
На брега на съня нещо, един дъх,
който трепка, упорства в същите
стъпки. И се втвърдява. И казва аз.
И мен отново възлиза,
вярвайки се, вярвайки ме сега, вярвайки,
което казвам. За да не ме изгуби.
Не още. Не толкова. Все още не тъй толкова
пъти. Да не ме десмонтира. Да
оцелее но.
Не е ясно. От тежестта.
Мен съдържа прекалено много
сълзи. Макар че, тежестта принуждава
текстът да бъде изоставен и концентрацията да се съсредоточи
в белите полета.
И това е добре – добре? – адекватно
е. По-скоро не е. По никакав
начин. Само има тежест. И има Все Още.
Прекалено Все Още, колкото да се изгубиш
напълно.