Студено е.
Вечерта не е красива. Жената
се настанява там от сутринта.
Компания й прави някой път и музикант.
Не се оплаква и се смее,
макар да знае, че сега е голяма конкуренцията,
премного са дланите за малък пешеходен
мост като този.

Ако влагата на реката се пропие в костите,
остава там до лятото.

Ако времето се развали следобед,
палят огън дошлите последни.
Музикантът замлъква,
приближава с боязън, предлага цигара,
ако денят му е минал добре, казва нещо за живота,
за зимата, за реката, за хората, които оставят
часовете да минат.

Студено е и старицата
е останала заспала с протегната ръка.
В ръката шепичка монети,
главата на гърдите, тялото върху възглаве
от пластмасови торбички от супермаркетите
по съседните улици.
Носи в тях своя дом: три-четири съдини, списания
с животите на други,
усмихващи се на камерата
(гланцираната хартия е добра за студа).

Остана заспала.
Минава младеж, който, като приближава до нея,
слиза от мотора с древно смълчаване
и оставя няколко монети. Два метра по-нататък
избягва пешеходците, които го корят сега,
че е преминал моста, с мотора за фон.
Изгубва се към другия бряг с пълна газ, невидим,
оставяйки назад застинали вечерта и света
като някой, който хвърля във водата, размътена в мизерията,
сред ръждясали консерви
и бутилки и шумене - потънала железария,
погълната от кал - цвете от тишина.

върни се | съдържание | продължи